Дейвид Самюълс: Новата Америка на олигарсите “турбо-капиталисти” и полезните им идиоти - “събудените” активисти

Дейвид Самюълс: Новата Америка на олигарсите “турбо-капиталисти” и полезните им идиоти - “събудените” активисти
14-11-2022г.
0
Дейвид Самюълс, "Фигаро".

"През последните години, както и през 60-те години на ХХ век, станахме свидетели на превземането на големи части от американските градове от армии от наркозависими зобмита, на бунтове във Вашингтон, на мръсни политически номера на ФБР и ЦРУ, на превземането на университетите от обсебени от расата и пола активисти, на ужасни предупреждения за съдбата на планетата и на масово изоставяне на военните съюзници на Америка".

"Началото на настоящата криза може да се датира от изборите през 2016 г., на които голямо мнозинство избиратели изразиха отхвърлянето си на американския социално-политически ред, като гласуваха за Бърни Сандърс или Доналд Тръмп, вместо за неолибералния кандидат на установения ред Хилари Клинтън".

"Освен че е олигархия, новата американска социална пирамида е и геронтокрация,  в която политическата власт и богатството са силно изкривени в полза на хората над 60 години. Байдън (79) и Нанси Пелоси (82) водят демократите, докато Тръмп (76) и Мич Макконъл (80) водят републиканците".

"Разбирането на новата Америка като разлагаща се олигархия, управлявана от възрастни хора, е важно, за да се разберат все по-странните изменения на лявото и дясното в американската политика... Фактът, че новата американска левица е финансирана от милиардери като Джордж Сорос (92 г.) и Уорън Бъфет (91 г.) гарантира, че лявата политика не е фокусирана върху приличната заплата на трудещите си, а върху непрекъснато променящата се математика на политиката на идентичността и “събуждането”... Уокизмът (wokisme), като идеология, може да се разглежда като функция на разширяващия се “турбо-капиталистическия” ред - средство за контролиране на работническата и средната класа, за да се гарантира, че не могат да се обединят срещу своите все по-могъщи господари.​​"​

Сътрудник на “Ню Йорк Таймс мегъзин” и “Атлантик”, Дейвид Самюълс публикува Probate Wills and the Law (Завещанията и законът, 2020 г.). Този текст бе преведен на френски и публикуван във “Фигаро”.

 

Американската история може да се разбира не като единичен континуум, а по-добре, като поредица от републики, всяка от които е родена от пепелта на предишната. Първата република, родена от Американската революция, завърши с тръмписткия щурм на Андрю Джаксън срещу знатните елити по онова време. Републиката на Джаксън се срина на свой ред в братоубийственото кръвопролитие на Гражданската война, родила Трета република, ръководена от невероятно богати индустриални капиталисти, базирани на Север, която рухна, изправена пред Голямата депресия. Четвъртата република, тази на Франклин Рузвелт, беше съсредоточена около могъщата Федерална държава, която спечели Втората световна война, изпрати хора на Луната и победи съперничещата Съветска империя.


Дали Републиката на Рузвелт е приключила със социалния хаос в края на 60-те години или с победата на Америка в Студената война и дали сега, следователно, живеем в Петата, Шестата или дори Седмата американска република, са въпроси, на които бъдещите студенти по история в Пекин или Сингапур ще трябва да отговорят по време на изпитите си в края на годината.

Най-важното е, че още една Американска република рухва, а също и че вече сме минали през този етап.

През последните години, както и през 60-те години на ХХ век, станахме свидетели на превземането на големи части от американските градове от армии от наркозависими зобмита, на бунтове във Вашингтон, на мръсни политически номера на ФБР и ЦРУ, на превземането на университетите от обсебени от расата и пола активисти, на ужасни предупреждения за съдбата на планетата и на масово изоставяне на военните съюзници на Америка. Днес, за разлика от 60-те години, хората с плакати на Анджела Дейвис по стените си живеят по-скоро в затворени, отколкото в отворени общности. Може би това е единствената истинска разлика.

По-смущаващото обаче от гледката на разпадането на Америка е формата на предстоящата Американка република и въпросът дали тя изобщо ще бъде република. След края на Студената война американските граждани гордо си представяха, че принадлежат към “средната класа”, но Америка се превърна в олигархия, присъстваща и на двата бряга. Особеностите на политиката на тази нова република напомнят за патологиите, които някога се свързваха със страните от Южна Америка: изключително неравномерно разпределение на богатствата, задушаваща бюрокрация, параноична масова политика, милитаризация на апарата за сигурност и сливането на монополния капитал и нахлуващите държавни бюрокрации.

Началото на настоящата криза може да се датира от изборите през 2016 г.,

на които голямо мнозинство избиратели изразиха отхвърлянето си на американския социално-политически ред, като гласуваха за Бърни Сандърс или Доналд Тръмп, вместо за неолибералния кандидат на установения ред Хилари Клинтън. Избирането на Тръмп бе последвано от координирани атаки срещу разклатеното му президентство от широки части от американската властова структура, включително националната преса и интернет платформите, които използваха пресата като мегафон, за да разпространяват поредица от конспиративни теории под прикритието на анонимността. Вече разклатеното доверие на публиката в медиите попадна в капан.

Тази токсична комбинация от нарастваща политическа поляризация и институционални неуспехи бе влошена от катастрофалния отговор на страната на Ковид-19, който смаза малките и средни предприятия, като същевременно увеличи печалбите на големите инвеститори и монополите, базирани в интернет. Резултатът беше най-голямото прехвърляне на богатства в американската история след Гражданската война и лишаването от права на значителна част от американската средна класа - придружено от редовното огласяване на дискурса на "събудените" (woke), който радостно демонизираше губещите, като ги наричаше “привърженици на превъзходството на бялата раса” и “бунтовници”.

Избирането на Джо Байдън през 2020 г. трябваше да възстанови легитимността на американската политическа система и да донесе известен социален мир.

Вместо това, президентът Байдън тръгна в обратната посока, използвайки речника на “събудените”, той нарече своите противници “бели супремасисти” и “фашисти”, като посочи на ФБР враговете на нацията и одобри нахлуване в дома на Тръмп, достойно за бананова република. И все пак да приписваме бедите на Америка на 79-годишния Байдън, чиято сенилност поразява дори симпатизиращите му наблюдатели в национален мащаб, или Тръмп, който продължава да бъде източник на грозна и безредна политика, означава да се заблуждаваме опасно за естеството на кризата.

Предубедената и токсична политика на Америка е симптом на дълбоки промени в американската социално-икономическа структура, които датират от началото на 90-те години на ХХ век, след победата на Америка в Студената война - когато президентът Бил Клинтън се зае да глобализира Рейгъномиката със серия търговски споразумения, включващи Северноамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА) и Общото споразумение за тарифите и търговията (ГАТТ), и унищожи американската средна класа, създадена от Рузвелт и неговите наследници.

От гледна точка на Демократическата партия от 90-те години на ХХ век, търговските споразумения на Клинтън бяха огромен успех, който накара огромни сектори от Уолстрийт и големи американски компании да се присъединят към лагера на парията. За традиционните поддръжници на демократите, като синдикатите в промишлеността и техните членове, те бяха катастрофа, лишаваща окончателно милиони американци от работните им места и превръщаща големи части от индустриалната база на страната в осеяни с развалини складове за зомбираните от метамфетамина умове.

Сред писателите, мислителите и журналисти, които се опитаха да анализират трудностите на американската работническа и средна класа по време на президентството на Бил Клинтън, може би най-прозорлив беше геостратегът, близък до Пентагона, Едуард Лутвак. Според Лутвак проблемът с Америка не беше пазарният капитализъм или неуспехът на американските работници да се конкурират с колегите си в Мексико и Китай. По-скоро това беше безбожната комбинация от дясната либертарианска Рейгъномика и егоистичните мантри на левите бейби бумъри за свободна търговия, технологии и отваряне на границите. Това, което споделяха левицата и десницата, според анализа на Лутвак, беше презрението към този тип пазар със социално измерение а ла Бисмарк, на който се опира силата на държавите.

Лутвак нарече противоестествения съюз на левицата и либертарианската десница “турбо-капитализъм”

и предупреди за унищожителните му последствия за американската средна класа, която той смяташе за крайъгълен камък на американската стабилност, просперитет и геополитическо господство. Лутвак не беше единственият, който се тревожеше за разпадането на американската средна класа през 90-те години на ХХ век.

Проблемите на американците от средната и работническата класа по онова време бяха разпространена тема сред неколцина проницателни американски мислители, сред които Робърт Бела, Барбара Еренрайх, Майкъл Линд, Робърт Пътнам и Робърт Райх. Това, което прави Лутвак рядък случай сред колегите му, с изключение на Линд, беше подкрепата му за капитализма на социалната държава по европейски, в контекста на открито националистическа политика - т.е. американското статукво преди наследниците на Рейгън и Клинтън, от съответните им лагери, да дойдат да го разрушат.

Америка през годините Обама-Тръмп-Байдън сега изглежда много по-зле, отколкото Америка, за която алармираха Лутвак и Линд през 90-те години.

На върха на свиващата се социална пирамида се намира малка класа от мултимилиардери, които притежават и лично контролират зашеметяващ процент от богатството, ресурсите и властта на страната, и печелят парите си в глобализираната икономика. След това се нарежда професионалната класа, която обслужва милиардерите, включваща от скъпоплатени адвокати и инвестиционни банкери до модните шефове и дизайнери и търговци на недвижими имоти. Под тях се намира класата на слугите, съставена от бюрократи, преподаватели и други служители с нисък статут, чиито заплати се плащат от държавата или неправителствени организации и фондации, които връщат обратно парите на своите политически шефове от Демократическата партия под формата на безплатна работа по кампании и дарения.

И накрая са работещите бедни, много от които се смятаха някога за “работническата класа” или “средната класа”, но сега са принудени да разчитат на правителствени програми и субсидии, покриващи всичко, от наема до разходите за обучение, като се мине през здравните грижи и храната. Амалгамата, която държи властта, е Демократическата партия, която сега харчи повече от Републиканската партия - пъстра смесица от тръмписти, християни и други губещи в социално-икономическо отношение - с разлика от трима или четирима срещу един.

Освен че е олигархия, новата американска социална пирамида е и геронтокрация,

в която политическата власт и богатството са силно изкривени в полза на хората над 60 години. Байдън (79) и Нанси Пелоси (82) водят демократите, докато Тръмп (76) и Мич Макконъл (80) водят републиканците. Докато средният американец на 55 г. има нетна доходност между 1,2 и 1,5 млн. долара, средният възрастен американец под 35 г. има около 75 хил. долара, като голямото мнозинство няма никакъв значителен актив.

Разбирането на новата Америка като разлагаща се олигархия, управлявана от възрастни хора, е важно, за да се разберат все по-странните изменения на лявото и дясното в американската политика. “Лявото” в САЩ сега представлява новата олигархия и онези, които зависят от нея. Произтичащите от това “леви” предпочитания на свободната търговия и отварянето на границите на свой ред правят невъзможно за американските трудещи се да печелят прилична заплата. Фактът, че новата американска левица е финансирана от милиардери като Джордж Сорос (92 г.) и Уорън Бъфет (91 г.) гарантира, че лявата политика не е фокусирана върху приличната заплата на трудещите си, а върху непрекъснато променящата се математика на политиката на идентичността и “събуждането” (woke).

Вместо очевидни блага, като прилична заплата и възможност да си купят жилище, на групи лишени от собственост американци се предлага официално “признаване” от непрекъснато нарастващ набор от “идентичности”, вкоренени в расата, пола и сексуалните предпочитания, което ги противопоставя на други групи американци, които страдат от почти същите неволи.

Уокизмът (wokisme), като идеология, може да се разглежда като функция на разширяващия се “турбо-капиталистическия” ред

- средство за контролиране на работническата и средната класа, за да се гарантира, че не могат да се обединят срещу своите все по-могъщи господари. Цифровите технологии, на които се основават новите големи американски богатства, предлагат безпрецедентни в историята възможности за надзор, цензура и социален контрол и позволиха на олигарсите, които ги притежават, да се слеят с държавата. Джеф Безос от “Амазон”, например, притежава “Вашингтон пост”, който апаратът за сигурност използа като мегафон, за да разпространява конспиративната теория за “Русиягейт”, за да подкопае Тръмп. “Амазон” има също така печеливш договор за cloud computing (облачни изчисления) за управление на всички данни на ЦРУ, които администрира от център в Северна Вирджиния, където работят над 20 хил. души, много от които преди това са били служители на правителството. Докато технологични гиганти, като Oracle и Palantir, имат важни договори с американския апарат за сигурност, публични компании, като “Фейсбук”, “Гугъл” и “Туитър”, редовно цензурират информациите и мненията по искане на Белия дом, като насочват безплатно личните данни на потребителите към службите за сигурност.

Докато техномонополистите се сляха с бюрокрациите по сигурността във Вашингтон, човешкият инструмент за контрол на елита е “професионално-мениджърската класа”, която формира гръбнака на светската Демократическа партия. Но как тази относително ограничена група от адвокати, професори, учители, работници с нестопанска цел, борюкрати и обикновени редактори придобиха властта да анатемосват, изключват, осъждат и като цяло да доминират много по-значителни части от населението? Част от отговора се крие в стопособността ѝ да се възползва от дигиталните инструменти, в частност от социалните мрежи - средство, с което малък брой активисти могат да нанесат щети за стотици милиарди долари на престижни корпорации или институции. Според тази логика уокизмът (wokisme) е авангардно движения, което пое контрола върху нова технология и я използва като катализатор, за да дисциплинира и тероризира по-широкия институционален пейзаж.

Бихме могли просто да кажем, че уокистите заплашват да накърнят репутацията на едни или други, за да наложат еднаквост на мненията. За разлика от предишните доминиращи форми на капитал (като, например, земята и кравите), капиталът на репутацията, който е търговският запас на професионалната класа - билетът за следващото работно място или следващата стипендия - може да се изпари само с един туит. На свой ред, еднаквостта на  мненията, която уокизмът налага на собствените си кохорти, му позволява да ги контролира и да ги използва, за да подчини мощни институции на волята си.

Но това обяснение означава да се гледа на нещата в преувеличен вид. Компаниите в медийната сфера имат акционери, така както университетите имат богати и влиятелни управители, пред които трябва да отговарят. Тези акционери и попечители би трябва да са по-могъщи от двайсетгодишните с акаунти в Туитър. Разбира се, в даден момент законите на пазара би трябвало да започнат да наказват институциите, които се избрали да пренебрегнат реалността. Ако Принстънският университет, например, започне да преследва професори, които са несъгласни с модните доктрини, тогава тези членове на преподавателското тяло - и дарителите, които ги подкрепят - могат да мигрират в Харвард, който ще натрупа пари и престиж за сметка на Принстън. Но това никога не се случва. Не само висшите учебни заведения, но и целият професионален слой на обществото - от свободните професии до управлението на бизнеса, като се мине през организациите с нестопанска цел, медиите и издателствата - се развиват със същия ритъм.

Тогава кой контролира новата система в Америка?

Отговорът не е безпаричните уокисти. А онези, които притежават монопола над платформите, в които живеят уокистите. Елон Мъск, Бил Гейтс, Джеф Безос, Уорън Бъфет, Сергей Брин, Лари Пейдж и Лорейн Джобс не се интересуват от злобни туитове. Те се интересуват от стотиците милиарди долари в банковите си сметки, разкошните си имения и частните си самолети и са заети с хобитата си на богаташи, като колонизирането на Марс. Тяхната основна политическа цел е да попречат на държавата да стане достатъчно силна, за да облага с данъци богатствата им, да разбие монополите им или да се намеси в снабдяването им с евтина имигрантска и офшорна работна ръка, от която печелят. Колкото по-раздробена, отчаяна и силно наблюдавана е американската общественост, толкова по-малко вероятно е да се появи силна държава.

В борбата между олигарсите и западащата Рузвелтова държава уокистите са полезни идиоти, а не независима власт. Те са пехотинците на Демократическата партия, чиято работа е да организират лишените от собственост в ограничени, разпокъсани и достатъчно разделени групи, за да не могат да се обединят в сила, която заплашва олигархичния контрол. Недоволството от “турбо-капиталистическия” ред може полезно да се обърне срещу всеки, който отказва да следва непрекъснато развиващата се партийна линия - като се започне с “нещастниците”, които сега редовно са представяни като смъртоносни и антидемократични расисти и фашисти, и стигне до Дж. К. Роулинг и Маргарет Атууд.

Резултатът е затворена верига, в която олигарсите “турбо-капиталисти” и “събудените” активисти действат заедно срещу някога независими институции, като университетите, професионалните съюзи и пресата. Всички тези институции разчитат на гаранциите за индивидуални и колективни права, дадени от държавата, които “турбо-капиталистите” и уокистите се опитват да заграбят и използват като инструмент, за да наложат собствения си приватизиран социален пазар: всичко вътре в Партията, нищо извън Партията, нищо срещу Партията. Безпрецедентният обхват на технологиите, управлявани от новата олигархия, вече унищожи пресата и я замени с режим на правителствено-корпоративна цензура, който няма еквивалент в мирновременна Америка. В комбинация с това, което изглежда здравословен апетит за унижаване на другите, тази власт не предвещава нищо добро за бъдещето на социалния мир в Америка, нито за здравето на следващата Американски република.

Източник: "Гласове"

Превод от френски: Галя Дачкова

Banner

© 2022 Lentata.com | Всички права запазени.