Деградацията на левите в Европа

Автор: Сергей Черняховский, fondsk.ru

С левите в Европа отдавна стават странни неща. За тях, наследници на великите европейски революции, вече е характерно унилото пораженчество, нежеланието да се бият и в пряк, и в преносен смисъл. Вдигащи някога плебса на битка с потисниците и тираните, готови да вземе оръжието в ръце за защита на всеки подложен на потисничество народ, създали в годините на Втората световна война партизанските отряди, които се биеха с нацистите, те обърнаха целия свой политически темперамент във филантропия.

Днес европейските леви са способни единствено да делят спечелените не от тях пари и да раздават държавни помощи на всички подред, включително и да издържат маргиналите.

Започвайки някога с широк обществен протест против паразитиращите богаташи, днес те виждат своето призвание в изхранването на паразитите от другия обществен полюс. И вече не е ясно могат ли въобще да предложат нещо на своите народи. Когато през 1990 г. в целия свят комунистите претърпяха поражение, ни се струваше, че социалистите ще поемат от тях щафетата.

По континента се понесе „ляв марш“ и във водещите страни на Европа на власт дойдоха социалистите. Изглеждаше, че всеки момент те ще докажат своята историческа правота в спора с „десните“ и с „ултра-левите“. Всичко обаче завърши с позор и поражение. След като поеха кормилото на политическото управление, европейските леви, така и не успяха да кажат накъде трябва да се върви. Нещо повече, тяхната политика се оказа по-дясна, отколкото политиката на техните предшественици.

Във Франция те отстъпиха пред фашистите, в Англия се превърнаха в сателити на САЩ, в Германия се сляха с „черните“, заплашвайки Съюза с остатъците от партията на Хонекер, а в Италия не успяха да спечелят срещу „новите десни“ на Берлускони, който симпатизираше на Мусолини.

Целият си патос сведоха до безгранична „толерантност“, до абсолютизация на правата на всеки и на всички малцинства, като образа на потиснатия пролетарий и селянин в техните действия бе заменен с образа на напушения с марихуана хомосексуалист, или мюсюлманина-бандит.

Вдигнали народа през XVIII век в защита на правото на човека на свобода и развитие, днес те станаха защитници на „правата“ на маргиналите и дегенератите. Вместо провъзгласената идея за създаване на справедливо и свободно общество, те станаха глашатаи на съхраняването на пороците на съществуващото.

Възможно е тук да играе определена роля и историческата умора, свързана с двестагодишната възраст. Но изглежда, че корените са по-дълбоко. Зад тази дегенерация стоят стогодишни спорове и повече от стогодишно двусмислие на социалистическата идея.

Едни мислеха как да променят света, а други мислеха как само малко да го ремонтират, т.е. да го реформират. После това разделение залегна в основата на класическите разлики между тях, на границата на XIX-XX век, като отначало се обърна в деление на революционна и опортюнистична социалдемокрация, а след това на комунисти и социалдемократи.

Първите бяха носители на утопията, а другите проповядваха приспособяване към съществуващото. Впрочем в трактовката на понятието „утопия“ с времето се утвърди едно ограничено разбиране. „У-Топос“ (несъществуващо място), което започна да се разбира като „това, което го няма и не може да го има“. А някои автори пък нарекоха утопия „преждевременно открита истина“.

Съвременните социалисти на Запад потънаха в ежедневието. Те се придвижваха напред, когато пътя им прокарваше руският комунизъм, като ледоразбивач, който разчистваше пътя към бъдещето и поемаше върху себе си тежестта от движението към поставената цел.

Социалистите понякога помагаха, но по-често ругаеха за „щетите“, които нанася движението му, а често се присъединяваха и към неговите противници. Ледоразбивачът обаче започна да замръзва, започна да замръзва и изчистения от него път, по който се носеха социалистите, гордеейки се със своето равномерно движение напред. И се оказа, че те не са способни да поемат щафетата на това движение, а сами могат да плават само там, където вече няма лед. Оказа се също, че социалистите не могат да предложат своя визия за бъдещето.

Потънали в постмодерността, от всички идеи на старата европейска левица те наследиха само една, правото на всеки да живее така, както намери за добре, т.е. наследиха идеята за множеството истини.

В крайна сметка това се обърна в отказ от какъвто и да било проект за бъдещето, в отказ от единни ценности и от каквато и да била мобилизираща идея. От една страна, това беше признание за правото на представителите на други култури да не се адаптират към европейската култура, да не се интегрират в културата на Европа. А от друга страна, се превърна в слабост на европейския свят, на европейския културно-исторически код.

Лишен от смислени послания, този свят нищо не можеше да противопостави на културата на „варварите“, заредена със смисъла на самобитните им ценности.

Ако в рамките на един културно-исторически тип, една цивилизация признава правото на всеки да живее и да се моли по-своему, значи признава правото на другите култури да не се интегрират в основната култура. И тогава рано или късно се оказва, че няма към кого и към какво да се интегрират. Европейските леви по същество станаха десни, а десните по-скоро леви.

Днес виждаме, че Социалистическата партия на Франция подкрепя украинския нацизъм, а Националният фронт на Марин Льо Пен,подкрепя сражаващите се антифашисти в Донбас.

Превод от руски: Никола Стефанов, glasove.com