Дали стигат вече, а?

По неясна за мен причина спомените ми датират от възраст, за която дебелите книги твърдят, че не би трябвало да имам спомени. Бил съм на една година, когато родителите ми са решили да работят на новооткрита хижа на БТС в планина Осогово над Кюстендил. Половината от времето прекарвах с баба и дядо на село, а другата половина – в планината.

Не бях попаднал на най-отговорните родители и се скитах на воля в горите наоколо. Бях свободен от всякакъв контрол - като конете на фермера Пищалов, но за тях ще ви разкажа после. Докато на село комуникацията с баба, дядо и прадядо беше нормална – те разговаряха с мен като с равен, на хижата беше голяма мъка – всеки новодошъл се държеше с мен като с бебе: „Ти на колко си годинки? Покажи с пръстчета!“. Това отношение беше обидно за мен и аз избягвах хора, предпочитайки да се скитам из горите.

Веднъж обаче, когато бях на три години и половина, един възрастен турист се държеше адекватно и завързахме разговор. Попита ме дали имам братче или сестриче и му отговорих, че нямам. Тогава той ме посъветва да помоля родителите ми „да ми купят братче, за да има с кого да си играя“. Идеята ми хареса и няколко дни по-късно успях да уцеля подходящ момент за въпроса си. Те ми отговориха, че нямат пари за братче.

Сигурно съм програмиран да решавам проблеми, защото намерих една празна ламаринена кутия с капак, с обем около литър, в която започнах да поставям всякакви попаднали в полезрението ми монети. Не знаех обаче колко монети са нужни за братче, а беше много трудно да се комуникира с родителите ми: в 99% от времето те ме игнорираха - повтарях един и същи въпрос по 100 пъти, а те никога не отговаряха. Ако не бяха баба и дядо, аз нямаше да имам отговор дори и на един въпрос! Бях забелязал обаче, че в присъствие на други хора те бяха по-склонни да отговарят на мои въпроси. Затова се въоръжих с търпение и започнах да чакам подходящ момент. През това време монетите в кутията се увеличаваха.

Един ден хижата се напълни с гости. Този път гостите не бяха типичните туристи с гетите и раниците, а бяха облечени официално. Сега знам, че това е било годишен отчетно-изборен пленум на БТС. Видях как всички се упътиха към голямата зала, затвориха вратата и изведнъж цялата глъч утихна. Чуваше се реч на оратор, а всички го слушаха. Моите родители очевидно бяха също вътре.

Прецених, че няма по-подходящ момент: изтичах до скривалището, грабнах кутията и на бегом се втурнах към голямата зала. Дръжката на вратата беше много високо и се наложи да поставя кутията на пода, за да мога да достигна дръжката с подскок. Вратата се открехна, взех кутията от пода и смело пристъпих вътре. Всички погледи бяха вперени в мен, а ораторът прекъсна речта си и също ме гледаше с интерес. Пристъпих към президиума, покрит с червен велур, положих тържествено тежката кутия, отворих капака и попитах: „Тези стигат ли за братче?“. Залата избухна, но аз стоях невъзмутим и чаках отговор. След минута страстите поутихнаха и ораторът попита в микрофона: „Тук ли са родителите на този юнак?“. Моите родители станаха. Не знаех, че човек може да бъде едновременно изчервен и пребледнял. Ораторът се обърна към тях и им каза: „Моля ви, купете му братче!“. Въпреки че той използва вежлива форма, гласът му звучеше заповеднически. Усещах, че този човек е авторитет пред моите родители и недочакал техния отговор, грабнах обратно кутията, благодарих му и напуснах залата с приятното чувство, че сделката е договорена

Днес, десетилетия по-късно, имам подобен проблем: от дълго време събирам пари, слагам ги на място, което би трябвало да е най-сигурното на света – държавната хазна на Република България, но съм незабележим за тези, които би трябвало да ми отговорят на въпроса „дали тези пари са достатъчни“. Видях, че тук са се събрали отговорни хора и мисля, че това е мястото и сега е времето да попитам: тези пари не стигат ли вече за лечение на деца, за ремонт на пътища, за решаване на проблема с бездомните животни?

За да не ви обременявам с много картинки, ще сложа само една, от която да стане ясно, че събирам не от вчера. Този път не са стотинки, а едни хиляда лева всеки божи ден, от много години, а съм само един от седемте милиона поданици на тази държава. Дали стигат вече, а?

   Автор: Димитър Димиров, фейсбук