Честито, колеги от Софийски университет!

Честито, колеги от Софийски университет! Доживяхме до уволнение вследствие на донос. Пардон, на прекратяване на граждански договор поради сигнал.

Ето механизма на доноса в няколко стъпки.

Първа стъпка. Група бдителни и по възможност анонимни граждани обвинява някого в нещо безусловно осъдително от гледна точка на морала и правото – например фашизъм. Фашизмът, както знаем, не е мнение, а престъпление. Следователно не се търси дебат, а санкция.

Втора стъпка. Висш орган, претендиращ за представителност на цялата академична общност (Общото събрание на СУ), приема максимално обтекаема декларация, „независима от течащата проверка“ и не споменаваща имена, но пък щедро поръсена с безусловни ценности. Търпимост, разбирателство, взаимно уважение – кой би оспорил тези принципи?

Трета стъпка. Консултативен орган (Етичната комисия на СУ) извършва проверка и... отрича твърденията за разгръщане на фашистки и ксенофобски теории. Следва ПОДМЯНА: преподавателят е обвинен в липса на професионализъм. Например, че не е дал дефиниции на понятия като „общност“ или „малцинство“. Представете си филолог да е виновен в това, че не е дефинирал що е глагол, или пък математик – що е умножение – пред студенти, а не пред третокласници – и това да е интерпретирано като „отсъствие на точност и надеждност“ и нарушаване на академичната отговорност. Стойността на нечий научен труд или академичен курс обаче подлежи на обсъждане и спор. Май вече сме напуснали сферата на престъпленията и сме на територията на мненията. Но дебат няма и няма да има, защото от първоначалното обвинение е останало едно неприятно чувство, както се казва във вица.

Четвърта стъпка. Ръководството (ректорът на СУ) налага поисканата санкция: прекратява гражданския договор. Главата на професора поискана – главата на професора получена на тепсия.

Нямам нужната професионална квалификация, за да мога да оценя стойността на лекциите на проф. Мирчев. Виждам само, че кутията на Пандора зее отворена. Създаден е прецедент. Заработил е инструмент не само за отстраняване на неудобни, но и за автоцензура на всички останали. Човещинка: никой не иска да си ритне трудовата книжка. А където има страх, няма академизъм. Той, академизмът, е основният потърпевш от това, което се върши уж в негово име.

 

Aвтор: Доротея Табакова