"Младите!", "Младите!", "Младите!" - така започнахме и ние през 1990-а. Когато през юни окупирахме Университета, а после и останалите учебни заведения, ние обаче току що си подавахме нослетата от тоталитарния строй. И да си го кажем, нямахме никакъв, ама никакъв политически опит. Освен няколко големи, наистина големи, митинга от предната адски студена зима. Зъзнене предимно. Кой не скача е... - откъде мислите е дошло.
Аз, например през лятото бях на двайсет, първи курс, излязъл преди месеци от двегодишната комунистическа казарма. Само по себе си, да затвориш Ректората с огромните му старинни стени и тавани бе повече от вълнуващо за хора като нас. Направо разтърсващо. Както и да е, наистина тогава "възрастните", нашите родители на по 40-50, се умиляваха от бунта ни, но ние имахме и сериозни проблеми.
Беше сезон на сесии. А повечето ни състуденти бяха стачкоизменници. Да си го кажем, колкото и бляскаво да ни отразяваха веднага нахлулите в България западни медии, съотношението в Ректората, за другите не ми се мисли, бе 120 към 1 в полза на стачкоизменниците. При преподавателите бе същата история.
Някои от техните стачкоизменници привикваха на изпити студентите в домовете си. Така нас, първокурсниците без нито една взета сесия, щяха да ни делегитимират. Отделно, че отряд на Секуритате, преоблечен като гневни миньори, току що бе пребил до смърт с железни пръти, увити във вестници, петнайсет-двайсет наши колеги в окупирания букурещки университет. Радикални български комунисти се вдъхновиха и заявиха, че и те тръгват към София.
Ще убиват. Да не забравяме, всички структури, включително и силовите, си бяха изцяло техни. Имаше страхчета из пустите аудитории. Та милиционерите контролирано подпалиха Гълъбарника (Библиотеката ни). През ноември на втората окупационна стачка вече бяхме толкова малко - не повече от двеста души в най-добрите часове, че предпочетохме да излезем на улицата и да се бием с полицаите (рано сутрин, да подчертая), отколкото непосилно да охраняваме свръхвледенената сграда. Доста бой изядохме преди правителството на Луканов да клекне. И немалко магарии сторихме на властите. Но за какво пиша всичко това? Нито джензитата ще ме прочетат тук, нито аз ще си направя труд да се занимавам с тик-ток. Ако някой от родителите им прегледа това и му се стори полезно, да им го конспектира в две-три лесносмилаеми изречения преди да са се разсеяли. И така.
Първата работа беше да се изгради Стачен комитет чрез избори в 65-а. Нагласени, разбира се, от НФСД, но все пак от първия час бе конституирана наша власт. Имаше с кого да се разговаря и преговаря. После бе назначена строга охрана с Комендант. За три дни Иван Савов и момчетата му станаха дяволски опитни. Още от "Шипка" нацелваха провокаторите. И джобеха всички ни на общо основание за алкохол (дрога още нямаше), когато се прибирахме в университета отнякъде. Но понеже щеше да мине известно количество години преди да се превърнем в пияниците и алкохолиците, каквито сме сега, не ни пречеше. Карахме на чист адреналин. А все пак става дума за два плътни месеца.
След това.
Едни австралийски репортери ни посъветваха веднага да основем прес-център. Аз, Ники и Роби веднага се заехме. Пишехме поне по две-три декларации и други обръщения към обществото на ден от името на Стачния комитет. Така дори да изменяхме Исканията си, те не звучаха хаотично. Точно обратно. Досадна работа сама по себе си, но е Стълб. Стълб на сериозността. Нищо, че е съчинявано от хлапетии. Студентите от западните филологии пък веднага превеждаха написаното. Тогава нямаше интернет и всичко това се разнасяше по редакциите и в БТА от нашите куриери. Свързахме и факс. И, може би, най-важното. Макар на практика окупацията да бе срещу изборите, които БСП манипулира и СДС загуби, първото, което направихме, беше категорично да се разграничим от Синята коалиция. Че те още на третия ден пратиха Кошлуков да ни врънка да се откажем (той беше представител на Студентското дружество там). Изритахме го. Младите не бива никога, никога, никога да позволяват политическите играчи да се прикачат към протестите им. Не че, няма накрая пак да ги измамят. Ми, в края на лятото целият ни Стачен комитет бе изкупен на едро. Чистички, парфюмирани, леко загладени нашите лидери заминаха да учат в Щатите по разни презокеански стипендии. Та, по времето на гладната Луканова зима трябваше ние, лумпените, да окупираме "Свети Климент Охридски". Обаче после поне остана една книжка, която да описва откъде започна всичко.
Като заговорихме за книги. Откъде толкова бързо се сетихме как да се справим организационно? Ами бяхме чели. Например за Париж през 1968-а, всякакви такива романтични четива, за които не можехме дори да мечтаем, че ще оживеят и за нас. Пък то се случи. Искам да кажа, и от нас не започна всичко.
© 2026 Lentata.com | Всички права запазени.