Асансьорът

Борислав Любомиров, Фейсбук

Вратата на асансьора се отваря. В същия момент телефонът позвънява. “Уволнен си.” – чувам от отсрещната страна и целият настръхвам. Не знам какво да правя. Асансьорът чака да ме прибере. Този асансьор е различен от останалите. В него живее тъгата. Толкова години все го подминавам. Боли ме, но не си го признавам. Докога? Какво чакам?
Въздъхвам и пристъпям напред. Асансьорът ме прибира и започва да се спуска надолу. Заобиколен съм от стъкла, тоест от себе си. Няма никой друг. Това, което съм криел с години, сега се показва срещу мен. Не мога да избягам. Вратата ще се отвори чак когато стигна най-долния етаж.
Майка ми ме учеше да не плача. Само момичетата плачат. Няма смисъл от тъгата. Баща ми държеше да съм силен и винаги ми даваше най-тежката работа, за да ме направи работлив. За мое добро. Най-добрия ми приятел винаги отричаше чувствата си. Така му беше по-лесно. Съквартирантът ми непрестанно се криеше в банята. Не споделяше почти нищо. Съпругата ми винаги държи да сме позитивни. Твърди, че във всяка случка има нещо позитивно. Майка ѝ ме инспектира с лупа. Да не би да имам слабо място. Шефът ми уважава единствено силните хора. Слабаците го отвращават.
Сега съм в асансьора. Ето, най-сетне се качих. Сълза се стича по лицето ми. Мамо, аз плача. Татко, аз съм слаб. Приятелю аз признавам чувствата си. Съквартиранте, аз не се крия. Мила, аз не съм позитивен. Тъщо, аз имам слаби места. Шефе, аз не съм силен.
Хей, Аз. Значи така си изглеждал. Мислех си, че плачещите мъже са грозни. Защо тогава виждам отсреща красива искреност? Нали тъгата е лошо нещо? Защо тогава се чувствам извънредно добре? Нали да си слаб не е хубаво? Защо тогава се чувствам по-свободен от всякога? Нали вървенето напред е по-важно от спирането? Защо тогава сега, затворен в този асансьор, спрял времето, аз вървя напред по-бързо от всякога? Но този път към себе си.
Асансьорът на тъгата е тесен. Тук си сам. Пътуването е дълго. Студено е. Лампата едва свети. Колкото да се виждаше в огледалото. Минава доста време и слизам все по-надолу. Не си мисля за изхода. Не си мисля за слънцето, което ме чака когато изляза от тук. Нито за майка ми, за съпругата или за работата. Не. Сега се приближавам все повече към мен самия.
Колкото по-надолу отивам, толкова по-ясно виждам себе си. Изведнъж нещо проблясва срещу мен. Болка! Болката е котка. Мокра и скимтяща. Мръсна и трепереща. Но очите ѝ са най-искрените, които съм виждал. Досещам се, че съм виждал тази котка и преди. Много пъти. Но винаги бягах от нея. Криех се. Сега не се сдържам. Навеждам се и я погалвам. Тя е смъртница. Остава ѝ малко живот. През цялото време е искала да ме доведе в този асансьор, а аз просто я пъдех. Докато я галя, плача. Не знам защо. Мразих тази котка толкова години. Сега я обичам, но тя умира. Тя винаги е искала само това. Да я видя. Да я погаля. Това е нейният щастлив финал. Но защо тогава плача така безутешно. Стискам я в обятията си и не искам да си тръгва.
Спомням си много неща. Когато паднах от колелото пред мама, но не плаках. Когато целият клас ми се смя, но не плаках. Когато татко ме наби, но не плаках. Когато най-добрият ми приятел ме предаде, но не плаках. Когато съквартирантът ми почина, но не плаках. Когато съпругата ми преживя спонтанен аборт, но не плаках. Когато тъщата ми се разболя от рак, но не плаках. Когато шефът ми ме уволни, но не... Стоп! Този път не беше така. Този път е различно. Хубаво различно.
Асансьорът почти пристигна. Не искам. Нека пътуваме още малко. Тъгата е отпускаща. Защо съм си мислел, че тя те лишава от свобода? Та тя е самата свобода. Оглеждам се отново. Котката лежи на земята. Мъртва е. С нея и нещо от мен умря. Силата? Смелостта? Позитивизмът? Животът? Едва ли. Умря бягството.
Вратата се отваря. Светът е пред мен. Външният свят. Треперя от вълнение. Преди малко се убедих, че съществува и друг свят. Знаех, че го има, но не мислех, че ще се разхождам така свободно в него. Този свят е вътре в мен. Кой знае още какво има в него. Нямам търпение да го преоткрия. Толкова съм щастлив.
Защо хората ме гледат странно? Може би виждат щастието в очите ми. Осъзнавам, че плача. Не съм спирал. Толкова е пречистващо. Някои ме гледат с омраза, други със съжаление. Иде ми да им изкрещя да плачат и те, за да се освободят. Но нещо ме спира. Поглеждам отново към асансьора. Той ще си свърши работата. Сигурен съм в това.

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}