Анри Гено: Вървим към войната като лунатици

Анри Гено: Вървим към войната като лунатици
16-05-2022г.
108
Гост-автор

Заимствам този образ от заглавието на книгата на австралийския историк Кристофър Кларк за причините за Първата световна война: “Лунатици: как Европа прекрачи прага на Първата световна война”.

“Избухването на войната от 1914-1918 г., пише той, не е роман на Агата Кристи (…) В тази история няма оръжие на престъплението, или по-скоро има по едно за всеки главен герой. Погледнато от този ъгъл, избухването на войната не беше престъпление, а трагедия”. През 1914 г. нито един европейски лидер не беше луд, нито един не искаше световна война, която ще убие 20 млн. души, но всички заедно я започнаха. И по времето на Версайския договор нито един не искаше друга световна война, която ще убие 60 млн. души, но всички заедно въоръжиха все пак адската машина, която щеше да доведе до нея.

Още на 7 септември 1914 г., след само месец война, началникът на германския генерален щаб, който толкова призоваваше Германия да нападне, преди да бъде нападната, пише на жена си: “Какви потоци кръв потекоха (…) имам чувството, че съм отговорен за всички тези ужаси и въпреки това не можех да действам другояче”.

“Не можех да действам другояче”: всичко беше казано за спиралата, довела до войната. Спирала, която е преди всичко това, че всеки народ започва да приписва на другия своите собствени задни мисли, непризнати намерения, чувствата, които той самият изпитва към него. Именно това прави днес Западът спрямо Русия и това прави Русия спрямо Запада. Западът се убеди, че ако Русия спечели в Украйна, няма да има граници на волята ѝ за господство. Обратното, Русия се убеди, че ако Западът тласне Украйна в своя лагер, той вече няма да сдържа амбициите си за хегемония.

Разширявайки НАТО във всички бивши страни от Изтока, до балтийските държави, превръщайки Атлантическия алианс в съюз срещу Русия, отмествайки границите на Европейския съюз до тези на Русия, САЩ и ЕС събудиха у руснаците усещането за обкръжаване, което беше в основата на толкова много европейски войни. Западната подкрепа за революцията на Майдана през 2014 г. срещу проруското украинско правителство беше доказателство за руснаците, че опасенията ѝ са основателни. Анексирането на Крим от Русия и подкрепата ѝ за сепаратистите от Донбас създадоха на свой ред у Запада усещането, че руската заплаха е реална и че Украйна трябва да бъде въоръжена, което още повече убеди Русия, че Западът я заплашва. Споразумението за стратегическо партньорство, сключено между САЩ и Украйна на 10 ноември 2021 г., скрепяващо съюза на двете страни, изрично насочен срещу Русия и обещаващ влизането на Украйна в НАТО, завърши убеждението на Русия, че тя трябва да нападне преди предполагаемият противник да успее да го направи. Това е спиралата от 1914 г. в цялата ѝ ужасяваща яснота.

Както винаги, именно в манталитета, въображението и психологията на народите трябва да потърсим началото. Как Полша, четири пъти раздробявана, четири пъти поделяна за три века, как Литва, анексирана за две века от Русия, Финландия, ампутирана през 1939 г., как всички страни, които са живели половин век под съветско иго, да не се тревожат при първата заплаха, която сочи на Изток? А от своя страна Русия, която толкова често е трябвало да се бори, за да възпира напора на Запада на Изток и която от векове е разкъсвана между своето очарование и отвращение към западната цивилизация, да не изпитва мъчителна екзистенциална тревога пред Украйна, която се превръща в плацдарм на озападняването на руския свят? “Не различията, а загубата им води до безумно съперничество, безпощадна битка между хората”, казва Рене Жирар. Заплашвайки това, с което Русия иска да остане руска, не е ли поемане на риск за такова “безумно съперничество”?

Западът вижда твърде много носталгията по СССР и недостатъчно славянофилството, т.е. вечната Русия, каквато тя си се представя в своите митове. Александър Койре посвети една дълбока книга (1) на това течение, от което са родени велика литература и руското национално съзнание в началото на ХIХ век, когато “подпомагайки инстинктивния национализъм, съзнателният национализъм в крайна сметка видя едно същностно противопоставяне между Русия и Запада”. Славянофилството, това чувство за духовно и морално превъзходство пред Запада, е в спонтанния вик на Солженицин пред студентите в Харвард през 1978 г.: “Не, не бих взел вашето общество като модел за преобразяване на моето”. Тази Русия може би не вижда войната в Украйна като война на нашествие, а като война за отцепване. Отцепване от люлката на руския свят, от земята, където толкова пъти се е решавала съдбата на Русия, където тя отблъсна поляците и армиите на Хитлер. Политическо, културно и дори духовно отцепване, тъй като през 2018 г. Православната украинска църква се освободи от опеката на Московската патриаршия. А войните за отцепване са най-лошите.

Едно нещо във всеки случай е сигурно: тази война е, чрез мъченическата Украйна, война между Запада и Русия, която може да доведе до пряк сблъсък чрез неконтролирана ескалация.

Войната винаги е била освобождаване на всичко онова, което е диво и смъртоносен инстинкт в човешката природа, настъпление на крайностите, което накрая завладява както бойците, така и лидерите. Нито Чърчил, нито Рузвелт са мислели, че един ден ще наредят масираните бомбардировки над германските градове, за да сломят духа на населението, нито че Труман през 1945 г. в крайна сметка ще прибегне до атомната бомба, за да сломи японската съпротива. Изпращайки няколкостотин военни съветници във Виетнам през 1961 г., Кенеди не е мислел, че осем години по-късно Америка ще изпрати там над половин милион мъже, ще извърши масирани бомбардировки с напалм и ще бъде отговорна за избиването на цели села.

Ако Студената война не доведе до трета световна война, то е преди всичко, защото нито едно от действащите в нея лица никога не се е опитвало да притисне другия в ъгъла. В най-сериозните кризи всеки един винаги е правил така, че другият да има изход.

Днес, обратното, САЩ и техните съюзници искат да притиснат Русия в ъгъла.

Когато размахват пред нея перспективата за присъединяване към НАТО на Финландия, Швеция, Молдова и Грузия, в допълнение към това на Украйна, когато американският министър на отбраната заявява, че САЩ “искат да видят Русия отслабена до такава степен, че повече да не може да прави такива неща, като нахлуването в Украйна”, когато президентът на САЩ се отпуска да нарича руския президент касапин, да заявява, че “за Бога, този човек не може да остане на власт” или иска от Конгреса 20 млрд. долара в допълнение към трите милиарда и половина, вече изразходвани от САЩ за масови доставки на танкове, самолети, ракети, артилерийски оръдия, дронове на украинците, разбираме, че стратегията, която цели Русия да бъде притисната в ъгъла, вече няма никакви граници. Но тя подценява устойчивостта на руския народ, както руснаците подцениха устойчивостта ан украинците.

Притискането на Русия в ъгъла означава да я подтикнат да наддава в насилието. Докъде? Тотална война, химическа, ядрена?

До предизвикването на нова студена война между Запада и всички онези в света, които, спомняйки си за Косово, Ирак, Афганистан, Либия, смятат, че ако Русия е притисната в ъгъла, те също ще бъдат, защото вече няма да има никакви граници пред хегемоничното изкушение на САЩ: Индия, която не осъжда Русия и която мисли за Кашмир; Китай, която яростно изобличава “принудителните политики” на Запада, защото знае, че ако Русия падне, той ще се окаже на първа линия; Бразилия, която чрез гласа на Лула казва, че за “една война никога няма само един отговорен”, и всички останали в Азия, Близкия Изток, Африка, които отказват да санкционират Русия. Да се направи всичко, за да бъде притисната Русия в ъгъла, не е спасение на международния ред, а неговото взривяване. Когато Русия бъде прогонена от всички международни инстанции и когато те се разпаднат, както Обществото на народите в началото на 30-те години на ХХ век, какво ще остане от световния ред?

Намирането на виновник ни убеждава в обосноваността на нашето поведение, а в този случай ние определено имаме такъв, въплъщение автократ, олицетворение на злото. Но доброто срещу злото е духът на кръстоносния поход: “Убийте всички и Бог ще познае своите”. Вместо да надигнем глас, за да предотвратим тази лудост и спрем кланетата,

Европейският съюз следва стъпките на САЩ в ескалацията на тяхната прокси война.

Но какво ще правят европейците и САЩ, стигайки до тотална война? С атомните снаряди и тактическите ядрени оръжия с ниска мощност, тази стъпка не е толкова далеч. А после? После всичко може да се случи: трагичната спирала на миметичното насилие, което никой не е искал, но за което всички са допринесли и което би могло да унищожи Европа и може би човечеството, или мюнхенска капитулация на западните сили, които може би няма да поискат да рискуват най-лошото заради Украйна, нито може би дори заради балтийските страни или Полша. Нека си спомним предупреждението на генерал Дьо Гол през 1966 г. при напускането на обединеното командване на НАТО: “Съветска Русия се сдоби с ядрено оръжие, способно да нанесе директен удар на САЩ, което естествено направи най-малкото неопределени решенията на американците относно евентуалното използване на тяхната бомба”.

Къде е гласът на Франция, на тази “стара страна от стар континент, която е познала войните, окупацията, варварството”, която на 14 февруари 2003 г. в ООН каза “не” на войната в Ирак, която през 2008 г. спасяваше Грузия и се противопостави на нейното присъединяване и това на Украйна към НАТО и която би пледирала днес за неутралитет на Украйна, която не е призвана да влиза нито в НАТО, нито в Европейския съюз, повтаряйки предупреждението, отправено през 2014 г. от Хенри Кисинджър: “Ако Украйна иска да оцелее и просперира, тя не трябва да бъде преден пост на едната страна срещу другата. Тя трябва да бъде мост между тях. Западът трябва да разбере, че за Русия Украйна никога не би могла да бъде просто чужда държава”. Именно чрез своя неутралитет Финландия успя да бъде свободна и суверенна страна между двата блока по време на Студената война. Именно чрез своя неутралитет Австрия стана през 1955 г. свободна и суверенна страна.

Да направим днес отстъпки на Русия, означава да се подчиним на закона на най-силния. Да не правим нито една, означава да се подчиним на закона на най-лудия. Трагична дилема. Дилема като тази, която поетът Рене Шар е преживял по време на Съпротивата (2):

Присъствах, на разстояние от няколкостотин метра, на екзекуцията на Б. Трябваше само да натисна спусъка на картечницата и той можеше да бъде спасен! Бяхме на възвишенията на Серест (…) поне равни по брой на СС. Те не знаеха, че ние сме там. На очите, които умоляваха навсякъде около мен за сигнал за стрелба, аз отвърнах с глава “не”(…) Не дадох сигнала, защото това село трябваше да бъде пощадено на всяка цена. Какво е село? Село, подобно на всяко друго?”.

А ние, какво ще отговорим на погледите, които ще ни умоляват да спрем нещастието, когато ние го извършим?

Вървим към войната като лунатици.

(1) «La philosophie et le problème national en Russie au début du XIXe siècle» (1978).

(2) «Feuillets d’Hypnos», fragment 138 (Gallimard, 1946)

Превод от френски: Галя Дачкова

   Aвтор: "Фигаро"

   Източник: "GLASOVE"

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.