Алцек Мишев: Живеем във времето на победилия сюрреализъм, сред кошмари - икономически, политически, медицински

Алцек Мишев е роден през 1940 г. в Дупница. Завършва живопис в Националната художествена академия. През 1971 г. имигрира в Италия и прави забележителна кариера. През 1976 г. той е включен в книгата "Европа - Америка - различните авангарди" на Акиле Бонито Олива, представяща най-влиятелните 30 европейски и американски художници. Сред най-прочутите проекти на Мишев е "Преплуване на Атлантическия океан" (1979-1982 г.), който включва 12 изложби, театрална постановка, музикална плоча и една забележителна провокация: преплуването на Атлантика в басейна на кораба "Кралица Елизабет II" по маршрута Лондон-Ню Йорк. 

От края на септември до края на ноември т.г. 146 творби на Алцек Мишев изпълниха тринадесет от залите на двата етажа на двореца на Националната художествена галерия в София. Ретроспективната изложба "Акуи - Милано - София" бе по повод на неговата 80-годишнина, обхващайки целия му 60-годишен международен творчески път. "В епохата на модерния дизайн и на фаст фуд, такова количество (картини) вече не е допустимо. Но аз нали съм пусти мераклия и нали са цели два етажа на бивш царски дворец на разположение . . . Но намериха се и луди хора, писаха, че са ходили два, дори три пъти (на изложбата). Чудесии!" - написа в социалните мрежи художникът.

- Преди дни в свой пост във Фейсбук припомнихте философията на вашето творчество:  "Ако няма сюжет, няма картина". И даже употребихте остри думи по отношение на "неграмотните и нечувствителни съвременни художници". Безсюжетността в изобразителното изкуство набира все по-голяма скорост, галериите са пълни с пърформанси и инсталации. Израз на какво е тази тенденция? 

- Аз също - признавам - съм минал през този етап чрез безсюжетния абстракционизъм още през 60-те. И то още в България, преди да емигрирам. Всички тези форми на модерното изкуство започнаха преди много, много годни като провокация, като жест. Попаднах в Европа точно в пика на пърформансите, мини-фрагменти от театър. Редукция на израза в жест, нещо като редукцията при езика на глухонемите. Става дума за провокация, не за изкуство. 
 

Всичко това веднага ми стана отегчително и реших да се разгранича. Заложих на друг вид презентации. Преди да се случи реалното ми преплуване на океана, то присъстваше като заглавие на моя творба. Започнах да самоиронизирам собствената си идея - "илюстрирах" буквално заглавието на проекта "Преплуване на Атлантическия океан", плувайки непрекъснато в басейна на кораба по осем часа всеки ден. Получи се автоирония, започнах съзнателно и очевадно (тази дума я измисли някъде през 60-те поетът Биньо Иванов, моя близък приятел) да ставам автоироничен. Беше ми интересно да измислям "привидно смешни заглавия", изпълнени със самоирония.  
 

Влязох в противоречия с критиците, тогава нямаше куратори. Майка ми, милата, казваше: "Прочетох, че си станал царя на пърформанса", без да разбере, че всъщност съм на другата страна. На обратната страна на пърформансите и на инсталациите - другата префърцунена дума. Инсталациите са нищо повече от сценографията, измъкват се сценографски елементи от театъра и се вкарват в галериите. В Ню Йорк се появиха графитите, вкараха и боклуците в галериите. Тази епидемия се разпространи по света, експонират се разрязани платна, изпражнения. Наскоро и "невидима скулптура" беше продадена на търг, а за медиитеЕи на доста добра цена... 
 

Това са салтоморталета. Вариации по тема от гениалните "класици" като Дюшан, Мондриан, Манцони, Ив Клайн. В съвременното изкуство отдавна е имало тенденция към редукцията - намаляване на съдържанието. И аз все повече се разграничавам от тази тенденция. От години не ходя на изложби, на откривания, не чета публикации. Изключително скучна ми е тази "академия на модерното". В моите картини няма никаква деформация и никаква стилизация, но може би зрителите откриват поне лекота и непреходни теми. Сюжетите и образите са разпознаваеми за зрителя, не са никаква провокация, не са ни най-малко пърформанс.
 

- Какъв е големият смисъл на изкуството, според вас?  

- Задачата на изкуството винаги е била чудото. Чудото е самата красотата, за разлика от кошмара. Ослепителната красота (в детското лице, например), проявила се в материалния свят наяве, е чудо. Това винаги е било в центъра на изкуството - да разпознае и увековечи претворената в материалност божествена красота. Разпознаването на сюжета е било в основата, докато сега двигателят е отдалечаването от сюжета, а впоследствие и от всичко останало. Сега всеки си прави, каквото си иска. Нали още преди 40 години най-известният европейски артист Йозеф Бойс постанови: "Всеки е Артист!". На което аз отговорих (не лично на него, по-скоро на себе си): "Да, разбира се. И лелята на леля ми, и тя рисува."
 

Цари общ хаос от цялата тази работа с това "освобождаване", съзнателно и подсъзнателно. Живеем във времето на победилия сюрреализъм - всеки ден ние всички живеем в някакви кошмари: икономически, политически, а сега и медицински най-вече. Според френския философ Камат две са нещата, които докараха обществата до състоянието, в което се намират сега: съвременното изкуство и медицината.
 

 

- Казвали сте, че "изкуството е чудесно принуждение". Бихте ли пояснили? 
 

- Изкуството не е само свобода, а и, мисля си - доза принуждение. Принудата да се случи в платното с чудесни форми, както стихът на Омир с чудесния избор на думи. Съвременното изкуство, напротив, често рисува извън платното, а авторът се чувства като демиург, който променя непрекъснато всяко нещо и всеки смисъл. Все едно играе шах извън шахматната дъска. 
 

В историята на изкуството от Античността до Ренесанса има дълъг процес на обучение преди да се посегне към платното. Изисквало се е задължително и много бавно познаване на какво ли не - от материалите, техниките и методите на работа, до анатомията, библейските сюжети и пр. С откриването на Америка и бума на търговията, в Германия се заражда друга вяра и философия, според която "Бог е вътре в човека". Оттогава са минали пет века. Вече сме се утвърдили като цивилизация от безбожници, вярващи в труда и в какво ли не, затова и се отдалечаваме от съдържанието и смисъла на нещата.
 

В свят, в който е модерно да си либерал, аз се съгласявам по-скоро с колумбийския писател и философ Николас Давила, който определя реакционера не като човек, който спира прогреса, а като човек, който се осланя на вечните стойности, който ре-агира. Още преди десетилетия Давила пише, че модерният свят не може да бъде наказан - защото той сам по себе си е наказанието.
 

- Пандемията Ви провокира да създадете триптиха Ковид-Милано, Ковид-Ню Йорк и Ковид-Париж. Защо точно тези градове? 

 

- Нарисувах трите големи града, плуващи в психологическа магма и стълпотворения от хора. В големите градове най-добре се вижда какво се случва с нас.  
 

Но миналия август завърших и сюжета със Свети Георги. Прадядо ми е бил зограф, Иван Зограф от Кочериново и аз се връщам към корените, явно. В малкото село Монтекиаро, с останалите там само около сто жители, беше посрещната с възторг картината, изобразяваща покровителя на общината Свети Георги Победоносец, която направих за енорийската църква. Платното с размери 4х4 м отново пресъздава сюжет, който може да бъде видян и над входа на църквата в рамките на малък барелеф от XVI в. - Свети Георги на кон, пронизващ змея с копието си. Самият аз съм кръстен в църквата в Дупница, която носи същото име.

 

Източник: БТА, Гласове