Ако ме поканят някой ден в телевизията и започнат да ми задават въпроси, 80% от отговорите ми ще бъдат "Не знам", "Не ме интересува", "Нямам никакво мнение", "Нищо не мисля по тоя въпрос"

Имам чувството, че ако ме поканят някой ден в телевизията и започнат да ми задават въпроси, 80% от отговорите ми ще бъдат "Не знам", "Не ме интересува", "Нямам никакво мнение", "Нищо не мисля по тоя въпрос".

И това ще бъде съвсем искрено и автентично. Малко си наруших телевизионната диета и погледнах "Референдум" - но след около 5 минути го изключих. Въпросите бяха като този - "очаквате ли поколението Джен Зи да продължи да показва активна позиция по политически и обществени въпрос".

Това е пример за малоумен и безмислен въпрос, който звучи "интелигентно" и "дълбокомислено". Това е от типа въпроси, дето нито задаващият ги го интересува отговора, нито отговарящия, нито зрителите. Всичко е като някакъв голям театър, в който целта на актьорите е да играят роля на "много интелигентни". Журналистът задава въпрос, който се очаква да го накара да изглежда "интелигентен" в очите на гостите и зрителите. Гостът дава отговор, който очаква, че ще звучи интелигентно в очите на журналиста и зрителите, а зрителите гледат целия този безмислен спектакъл, в който се говорят неща, които грам не ги интересуват, защото си мислят, че ако ги гледат и слушат, ще изглеждат "интелигентни".

Всичко е като някакъв римейк на приказката на Ханс-Кристиан Андерсен, където и кралят и поданиците са чисто голи и взаимно си хвалят и описват "новите дрехи" и всеки участва в този нудистки шарад.

Наскоро попаднах на гостуване на Тома Томов в някакво предаване. Заглавието беше "Уникален анализ на Тома Томов". Сега....Томата е доайен, интелигентен и свестен човек, от "нашите е", и е на достолепна възраст, която заслужава само уважение и почит, обаче.....точно 5 минути успях да издържа да го слушам. Прескачаше от тема в тема на всяко второ изречение. И всяка от тия "теми" беше за това колко велик и ненадминат е някой.  Колко велик, могъщ, успял и умен бил шефът на "Палантир" Алекс Карп. Колко божествен бил китайският милиардер-инженер Ерик Юен, как имало десетки хиляди гении-инженери, работещи за него, които се трудили по 20 часа на ден (буквален цитат). Колко велико било лондонското сити и какви милиарди трилиони се въртяли...

То беше като някакво....извинявам се за сравнението, ама беше като вербално-интелектуално мереше на полови органи, с тая разлика, че дори не си мерите собствените органи, а мерите някакви чужди и им се възхищавате. "Ох, колко му е голям на Алекс Карп". "Ах, а членът на Ерик Юен какъв е прекрасен". "А в Лондонското сити какви хубави пениси имат". Извинявам се, ама аз в такива интелектуални гей-фетиши не искам да участвам, дори и индеректно.

Какво правим изобщо, уважаеми господин Томов? На такава достолепна възраст очаквам да говорите и да мислите за вечните, непреходните, трансцедентните неща, а не някаква тийнейджърска грандоманска суета. Някаква икона ли да му нарисувам на Алекс Карп, да му запаля свещ на Ерик Юен и да му се помоля, да им построя църкви на лондонското сити ли? Никой няма да победи смъртта без значение колко е богат, по колко часа на ден работи, колко е велик и прочие. Има един начин в крайна сметка да се надмогне смъртта и той е чрез Христос, а не чрез идолизиране на Алекс Карп, Мъск, Ерик Юен и лондонското сити. Каква е целта на цялото упражнение и защо в последните години от безспорно много интересния ви живот се занимавате и занимавате нас с такива дребномислени суети? Очаквам от вас някаква мъдрост, старейшинство, духовно наставничество, а получавам нещо, наподобяващо мерене на полови органи на 16 годишни тийнейджъри. Какво правим изобщо, господин Томов?

Май ще си продължа с телевизионната диета и ще си гледам предимно спорт. Футбол, НБА от време на време (когато са в нормални часове), чат-пат тенис и бокс. В спорта поне всичко е истинско и ги няма тия маски и роли, няма го тоя парад на суетата. Потта, кръвта, раните, битката - всичко е истинско.

И дори в един обикновен мач от НБА има много повече връзка с темите за непреходното, вечното, трайното и трансцедентното, отколкото в което и да е предаване по телевизиите. Дори в най-обикновения НБА или футболен мач има вечни уроци за човешкия дух и характер, които липсват в така наречената "интелектуална сфера", където има само суета и думи.

Гледам го Никола Йокич и душата ми се радва и се храни от гениалността му. От начина, по който чете играта и вижда и прави за стотни от секундата неща, които другите ни трябват забавени каданси, за да ги разберем и разшифроваме. Във всяко от неговите гениални отигравания все едно виждаш Божията частица, виждаш как човек и Бог могат да бъдат едно и това ти дава спокойствие и наслада. И си представям как Томата Томов би започнал да ми разказва колко е богат Йокич, колко коне има, в какви бизнеси участва, с какви богати и влиятелни хора се познава.