9 март 1230 г. Битката при Клокотница

Българите напълно разгромяват армията на Епирската империя, като пленяват епирския владетел заедно с цялото му семейство, а войската му освобождават.

При царуването на Йоан(Иван) Асен II границите на България отново достигат до три морета. Той управлява с добре премислените династически бракове, които укрепват държавата политически и осигуряват териториални разширения.

С възкачването си на престола вътрешните междуособици в България затихват. Болярите се нуждаят от силна централна власт, за да се борят успешно срещу външните противници, които по времето на Борил успяват да откъснат големи територии от страната. Преустановени са и продължителните войни. Такъв вид управление се отразява благоприятно върху цялостния живот в царството. Настъпва време на подем в икономиката и културата. За разлика от цар Борил, новият владетел проявява търпимост и не преследва еретиците (в частност богомилите). В съответствие със започнатата миролюбива политика Йоан (Иван) Асен II установява приятелски отношения с унгарците – жени се за Анна-Мария, дъщеря на унгарския крал Андраш II (1204 – 1235 г.) и като зестра получава Белградската и Браничевската област, които българите губят по времето на Борил. Добросъседски отношения се установяват и с епирския владетел Теодор Комнин.

Добри са отношенията на българската държава и с латинците, които по това време се намират в твърде тежко положение, заобиколени от всички страни с врагове. Мир се поддържа и на западната граница със сърбите.

В началото на XIII в. се очертават два важни центъра на съпротива срещу латинските завоеватели: Никейската империя (претендираща за пряк наследник на Византия) в Мала Азия и Епирската държава на Балканския полуостров. Създаването им е в резултат преди всичко на борбата на византийците срещу латинското нашествие и на тяхната решимост да отхвърлят чуждото господство – обстоятелство, което е умело използвано от византийската аристокрация. Положителна роля за укрепването на двете държави изиграва българо-латинската война от 1205 – 1207 г. Поражението на Балдуин I Фландърски при Одрин и на Бонифаций Монфератски в Родопските теснини близо до Мосинопол отслабват значително боеспособността на латинската войска.

При Теодор Комнин (1215 – 1230) Епирското деспотство постига за кратко време големи териториални придобивки. В пределите му са включени Средна и Северна Македония и Албания. През 1224 г. Теодор Комнин напада и успява да превземе Солун. С освобождаването на този град от латинската власт самочувствието му нараства, той се провъзгласява за император и достига до убеждението, че му е предопределено да изгони латинците от Константинопол и да седне на престола на византийските василевси. Същата цел преследва обаче и владетелят на Никейската империя Йоан III Дука Ватаций. За да подсигури своя тил, Теодор Комнин сключва съюз с Йоан (Иван) Асен II. След това епирските войски настъпват в Западна Тракия и завладяват редица градове, като Мосинопол, Ксанти, Грацианопол и Димотика. След това се насочват към Одрин, където по това време се намират никейските войски на Йоан III Дука Ватаций.

Вместо да обединят силите си за общи действия срещу Константинопол, двамата владетели влизат в конфликт помежду си. Теодор Комнин успява да изтласка никейците от Одрин и превзема града. След това епирските войски стигат до Виза. Латинците се затварят в Константинопол, но Теодор Комнин не се решава да обсади силната крепост, тъй като не разполага с флот, с чиято помощ да отреже водния път за продоволствия и подкрепления откъм Златния рог.

По това време настъпва и разривът в отношенията му с българите. Нарастващото влияние на Йоан (Иван) Асен II върху Сърбия и Латинската империя започва сериозно да безпокои епирския владетел. Особено подозрителни и опасни са за него стремежите на българския цар да се намеси във вътрешните работи на латинците и да стане опекун (василопатор) на малолетния император Балдуин II, като му даде за съпруга дъщеря си Елена. Този план можел да осуети намеренията на Теодор Комнин и затова той насочва армията си срещу България, като се надява, че ще може да постигне бърза и лека победа.

Трудно е да се каже със сигурност дали Йоан(Иван) Асен II не е очаквал това нападение. Той тръгва срещу нашествениците вероятно с малобройна войска, в която са включени и 1000 кумани. Теодор Комнин разполага с видимо числено превъзходство, за което свидетелстват думите на Георги Акрополит, че той „тръгнал срещу българите, като събрал голяма войска, съставена от ромеи и италиици“. Срещата между двете войски, както съобщава същият автор, става на 9 март 1230 г. при река Клокотница, недалеч от Хасково. Тук ромеите се разполагат на стан източно от реката, като преди това вероятно превземат близката крепост Трапезица. Сведенията на Георги Акрополит за развитието на сражението са съвсем оскъдни:

„Теодор Комнин бил решително разгромен от българите и скитите (куманите). Бил пленен от враговете, той и мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица и знатните, заедно с всичките им вещи“. От следващия текст се вижда, че българите пленяват и много обикновени войници. От това личи, че българската войска успява да обкръжи противника, отрязвайки пътя му за бягство.

Поражението на Теодор Комнин предизвиква бърза и неудържима разруха на обширната му, но вътрешно слаба държава. Без да срещнат каквато и да е съпротива, войските на Иван Асен II започват настъпление по всички направления и за кратко време стават господари на Одринска Тракия, на беломорската област от Галиполския полуостров до планината Олимп, а също и цяла Македония и Албания – от Пинд до Шкодренското езеро.

Йоан (Иван) Асен II постъпва необичайно хуманно за онази епоха, като освобождава повечето от пленените войници „...и ги отпратил по селата и градовете им...“. Освен това оставя в някои от завладените градове старите управители, като по този начин си подсигурява подкрепата на местните аристократи и велможи. Само в по-важните градове са поставени български гарнизони и нови ръководители на военните и финансовите ведомства. Също така местният клир е заместен с български духовници.

Голямата победа на българските войски е ознаменувана с възпоменателен надпис върху паметна мраморна колона, поставена в църквата Св. Четиридесет мъченици във Велико Търново, който гласи:

„ В лето 6738 [1230], индикт 3, аз, Йоан Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, издигнах из основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия [Тракия] и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка, още и арбанашка [албанска] и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите [латинците], но и те се покоряваха под ръката [скиптъра] на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си [съществуваха], тъй като Бог така заповяда, понеже без Него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава вовеки, амин.

Поклон!

 

    Източник: "Памет Българска", фейсбук