Вярата е най-силното оръжие да поемеш по възможно най-добрия път, дори да ти се стори обречен

Християнството е изпълнено с истории за чудеса. Наскоро гледах интервю с Новак Джокович, който говори за православието, колко е важно за него и как то му е давало сила за да преодолее тежки моменти и психологически бариери. Вярата дава сила в такива моменти. Повечето велики спортисти са вярващи. 
Има една история от Маалюла за Света Текла. Маалюла е град, в който още се говори до днес на арамейски, езикът на Исус. Текла е била 18-годишно вярващо в християнството момиче, уви от влиятелно езическо семейство, а родителите й решили да я омъжат за езичник. Тя избягала от нейния богат и влиятелен жених, който побеснял и пратил след нея римски войници, за да я убият. 
Текла стигнала до планина, която й обградила пътя. Тя се помолила с чисто сърце, планината се разцепила, момичето се укрило в пещера, в която текло питейна вода.
Днес в тази пещера в Маалюла е издигнат манастира Св. Текла, ручеят се смята за целебен, а ако се огледате около града, който е заобиколен от планината, на едно място тя е разпокъсана.
----
Християнството не те учи да вярваш в небивалици, както твърдят атеистите (към които бях и аз в даден период), а ти помага, подава ръка, използва особеностите на човешката психология и чрез тях се опитва да създаде истории, митове, легенди, които да ти помагат в много тежки моменти. Моменти, в които рано или късно всички попадаме. Вярата може да ти помогне, може да не направи чудеса, но вярата е най-силното оръжие да поемеш по възможно най-добрия път, дори да ти се стори обречен. Той пак ще е по-добър от онзи, ако си се предал и нямаш воля за борба. Да намериш смисъл е трудно и понякога 
----
Точно за това е първият наистина християнски български филм "Не затваряй очи". Попаднах на прожекцията по стечение на обстоятелствата, но се радвам, че бях там. 
Две сюжетни линии, които се развиват паралелно. Една трагедия, която се случва през 1982 г., а втората нишка се развива в наши дни. В едната се кове легендата за един монах, загубил сестричето си в ранното детство, а в другата - историята на поп, който се бори за живота на сестра си. Двете истории се преплитат, но в основата им е точно това. Вярата, надеждата, любовта. Все неща, които много сме изгубили днес. Имаше сцена от филма, в която попът се разхожда из София, сред всички пияници, проститутки, пропаднали хора, които вероятно са станали такива, защото никой не им е казал хубава дума, липсата на любов и загуба на вярата, вярата в надеждата. И се спускат по спиралата на омразата, на меркантилността, на отчуждението. 
Все обръч от поквари, в които днес все повече млади хора попадат.
----
Дано този филм вдъхне надежда на всички, които се нуждаят от нея.
----
Освен това, няма да ви лъжа, в кинозалата зад мен седеше Кръстю Лафазанов, който е мой идол от малък, и който не ме познава, но съм му благодарен, че не се оплака нито веднъж от дължината на носа ми. Което рядко се случва.