В крайна сметка това беше мечтата, нали?

25 април 2005 г. – това е датата, на която тогавашният президент Георги Първанов и премиерът Симеон Сакскобурготски подписват в Люксембург договора за членство на България в ЕС. На заден план са Меглена Кунева и Соломон Паси. 
Напуснах България в края на 1996 г. и през следващите десет години се прибирах веднъж годишно или покрай Коледа, или на Великден. За седмица, най-много две. Тогава се радвах, че съм се махнала оттук, защото бяха смутни, бурни времена, а Германия беше онази държава, в която исках да живея и университетът в Хайделберг онова учебно заведение, за което само можех да мечтая. Всичко ми харесваше – и градът, и уредеността, и природата, и животът там. Обикаляхме напред-назад из Германия и съседните държави, работехме много – често на две-три места, учехме и не обръщахме кой знае какво внимание на случващото се около нас. А се случваха много и значими неща – въведе се еврото, България влезе в НАТО, вървяха предприсъединителните процеси за ЕС. Това обаче просто не ме интересуваше. 
Нещата се промениха тогава, когато професорът ми по статистика ме попита какво мисля за присъединяването на България към ЕС. Ами, честно казано не мислех нищо – на двайсет и няколко години съвсем други неща ми бяха в главата. От неудобство обаче и защото безкрайно много уважавах този интелигентен, възпитан и много начетен човек, при когото по-късно написах и дипломната си работа, се постарах да му отговоря нещо адекватно при следващата ни среща. Нещо от сорта, че това би било добре за страната, за икономическото развитие и прочее празни приказки. Професорът ме изслуша внимателно и накрая каза: „А защо мислите, че вие имате нужда от нас, а не ние от вас?”, след което разнищи отговора ми, докато остана само вътъка накрая…Мисля, че разговорите ми с него, литературата, която ми даде да прочета, стремежът ми да разбера и вникна по-дълбоко в определени процеси бяха някаква преломна точка в целия ми мироглед. Коренно се промени и начинът, по който след това следях определени процеси и случващото се около мен.
Опитвах се още тогава да обясня на близки и познати тук, защо не е добре да влизаме в ЕС, защо не би било добре да приемаме еврото и прочее…За съжаление еуфорията от случващото се тогава и надеждите (заблудата) на хората бяха толкова големи, че в рамките на само няколко месеца се изпокарах със сума ти народ. И просто замълчах и престанах да говоря с когото и да било по темата за един доста дълъг период от време. Никой не искаше да вникне и разбере какво предстоеше да се случи. След това илюзиите постепенно започнаха да изчезват, домъкнаха се политическите фондации, които запретнаха ръкави и започнаха да се месят във всяка една сфера на случващото се в държавата, ние заехме ролята си на поддоставчик към немската икономика, продължи разграбването и скритата приватизация на редица предприятия и фирми, поетапно беше унищожено и селското ни стопанство, а хората продължиха масово да емигрират. В крайна сметка това беше мечтата, нали? Свободно движение на хора, стоки и капитали. 
Нямам представа дали ще ни набутат в еврозоната сега. Вероятно да. Лошото е, че това ще бъде поредното брутално сътресение, което ще има много, много неприятни последици за всички ни – и за държавата, и за нас, които сме решили, че някак си ще се опитваме да се борим и да променяме нещата тук на място и не желаем да се местим никъде другаде. Хубавото е, че вървят необратими процеси и промени, които също ще имат огромно въздействие върху всички ни и които може би ще спомогнат за така дълго чаканата промяна към създаването и изграждането на нещо по-добро и смислено.

Автор: Весела Станчева, фейсбук