„Тук не е Москва“ и други симптоми на колективната когнитивна капитулация

Паника за домашната ракия. 
Убит е бос на пловдивски футболен клуб. 
В София е мръсно.
Хаос и война в Близкия изток.
Великобритания с нов безличен премиер от Лейбъристката партия... Годината е... 2007.
Времето е затворен кръг, всичко, което се е случило, ще се случи пак. Имаме поздрави от Фридрих Ницше и неговата тежка като самолетоносач философия.
С тази разлика, че сега, например, параноята за домашната ракия парадоксално се разпространява от общността, която се подиграваше на предишната ракиена паника след влизането на България в ЕС. 
Много добре си спомням как тогавашното набъбващо либерално и космополитно общество презрително се кискаше на притесненията, че европейският съюз ще посегне на най-святото, най-милото, най-ценното – изгарящото и дестилиращо душата питие, собствено производство.
Как казваше ам-гъл за пръстена във Властелинът на пръстените – май прешъъъъс. Е, тогавашните демократ-космополити си представяха простия българин с неговата ракия по подобен начин. 
И се присмиваха. 
Това, което не са си представяли е, че днес те ще бъдат в ролята на ам-гъл и май прешъссс. 
А не е минало чак толкова време от 2007 година, влизането на страната ни в Европейския съюз или както му казват демократите - истинското начало на българската държава, която ако зависи от тях нито ще е българска, нито ще е държава. 
Но поне ще има домашна ракия. Домашнярка Скоросмъртница, Първак, Пърцуца, Джибровка...
Или по-точно, а и по-демократично - според новата езикова номенклатура на българските граждански активни космополитени любители и дегустатори ракията се преименува на артизанско хоум офис био бренди. 
Не само бай Тръмп може да преименува разни протоци, заливи и даже изкуствения интелект.
Нашите също имат хъс и талант за оставяне на дълбок отпечатък в бита и културата. 
С така преименуваната ракия те ще ситанат даун на кооперативно-корпоративния ивент Голямата маса, на централна уличка, сред препълнените кофи за боклук и грозните графити по красивите стари сгради. 
Годината ще е 2036... Времето е затворен кръг, както пише Ницше и както много поп-културно го цитираха в сериала Истински детектив. Time is a flat circle.
И от мемето с ракията вечно възмутените ни гражданоиди скочиха в друго меме, този път с друг актьорски подход. 
Този път тези наистина се вживяха в шегата с Путин под леглото и Москва в мусаката. Може да се каже, че вече съществуват основно за наше не особено извисено забавление.
Освен ако пак не вземат властта или не им бъде дадена по условие.
Сега малка, но шумна част от тях излизат с плакати, на които пише “Тук не е Москва”, за да бранят с тях Народния театър от неделното хоро. 
А то мястото, мен ако питате, със сигурност не му е там. Но знаете ли на какво мястото още не е там – на надпис “Тук не е Москва”.
Хайде, да отидеш в бар, да обградиш някакви, които пият водка и да изквичиш „Тук не е Москва“, разбирам. Слабоумно е пак, но има НЯКАКВА връзка. 
Да изтеглиш парите от последния грант или дарения на планктона, да купиш бурканчета с хайвер, да ги строшиш на строшена централна улица и да изтръпнеш в самовъзбуда с крясъка „Тук не е Москва“ - пак донякъде ще намерим нещичко като логическа верига. 
Да облечеш свой познат брат градски активист като Чебурашка и да го пребиеш за ТикТок - ок, виждам какво сте искали да направите, другарчета.
Да плюеш по телевизора по време на финала на US Open, защото играят рускини - хайде от нас да мине.
Но да протестираш срещу хоро пред Народния театър с надписа „Тук не е Москва“ вече е лично признание, че окончателно си се превърнал в майтап и най-после си намерил сила да се надсмееш над себе си.
Или просто е следващ етап в развитието на колективната когнитивна капитулация. Ново разклонение на планктонестото психологическо отклонение.
В Москва само хоро играят, особено пред театрите и оперите. Преди години като бях, пред „Болшой театър“ единствено ганьовци с потури имаше и „Бяла роза“ звучеше...
Между другото има интересна връзка Народен театър-Москва и тя няма да се хареса на зомбиленда от снимката. 
В съвсем недалечното минало, вече демократично и евроатлантическо, беше въпрос на престиж и признание за големите съвременни имена на Народния театър да получат покана да поставят в Москва.
Дори за фамозни фигури от тежката културна категория и арт артилерия, които днес са праведни съдници на Мордор, преди време бе невероятно постижение да отидат по работа в Империята на злото. И на хорото. 
Ала едва ли са поставяли ръченица там. 
Но тъй, де - да свързваш наистина абсолютно неподходящо за това градско пространство хоро и Москва е доказателство за развод с реалността при петрохански пропорции. 
Тия активисти наистина са сатирична софийска симфония с „Бяла роза“ и жълта книжка.
Разбира се, колкото и нелепи да ни се струват тукашните радикални радетели за ултралиберална мулти-култи, чики-рики, тути-фрути, глобо-утопия, техните изначални вдъхновители най-най-най мега топ развитите супер гига демокрации отново са напред. 
Едни изображения обиколиха света, които не бяха нито палав плод на Изкуствен интелект, нито е скеч на "Монти Пайтън".
Изображенията показваха първата жена Архиепископ на Кентърбъри, която награждава пакистански ислямски проповедник, а между тях  се вижда негова съпруга. 
Пардон, не се вижда неговата съпрута, защото цялото и лице е плътно покрито. Не е ясно каква е била реакцията на западните феминистки по въпроса.
Та, Сара Мълали е първата жена Архиепископ на Кентърбъри, позиция с 1400 години история. Днес тя е ръководител на църквата на Англия, глава на Англиканското съобщество по света и сериен производител на паметни моменти като този.
Тази жена пише история. И когато си подготвях сценария аутокоректът ме поправяше на истерия, нямам никаква представа защо...
А проповедникът с опакованата съпруга е Хафиз Тахир Ашрафи, председател на организация, която през 2007г. обявява, че има намерение да почете Осама Бен Ладен с титлата "Меч на Аллах", в отговор на тогавашното решение на британското правителство да даде рицарско звание на Салман Рушди.
Информацията за предишните изяви на проповедника наситиха пространството и този път бяха твърде скандално-абсурдни, за да няма реакция. 
Наградата бе оттеглена, а първата жена Архиепископ на Кентърбъри бра голям срам, както казваме по тези земи. 
На този хармоничен и изобщо не налуден мулти-култи-тип-топ-чики-рики-тути-фрути фон е абсолютно необяснимо защо има възход на суверенистки, националистически и анти-либерални партии, фигури и идеи из целия Западен свят. 
Направо е мистерия, забулена в тайнственост като лицето на съпругата на наградения и после отнаградения проповедник. 
Знам, че “отнаграден” не е дума, но цялата случка е толкова сюрреалистична, че дори като остра сатира нямаше да звучи правдоподобно. 
Да идват Монти Пайтън.
Един от великите им скечове беше за „Министерството на смешните походки“. Днешната институционална екосистема действително би създала нещо като министерство на смешните походки или нелепите прически или подобно екзотично хрумване и би обезсмислила всеки абсурдистки скеч.
Тогава Монти Пайтън взимаха някои вече достатъчно смехотворните бюрократични и обществени явления и ги преувеличаваха, за да създават хумор. 
Днес трябва да се смекчава реалността, за да е поне малко правдоподобно. Затова не ни остава нищо друго освен да си сипем по една домашна ракия.ъъъ извинявам се – по едно артизанско хоум офис био бренди. Чийрс!