Тиранията на „Прайда“ отива към своя край

Юни е месец, който повечето хора очакват с нетърпение по различни причини – той възвестява фестивала на остров Уайт, лятното слънцестоене и Уимбълдън. Но това е и време, което мнозина от нас започнаха да очакват с ужас, тъй като е поводът, при който „Месецът на прайда“ бива натрапван на едно примирено и все по-недоволно население.

Това, което започна в Сан Франциско през 1981 г. просто като „Международен ден за свобода на лесбийките и гейовете“, се превърна в цял месец от световни празненства, посветени основно на транс движението, и то за сметка на действителните гей хора. Тази метаморфоза може да се види в това, че първоначалното, просто знаме с цветовете на дъгата беше заменено от нашареното с шеврони знаме на движението „Progress Pride“, обединяващо всякакви каузи.

Повечето институции надлежно се подчиняват – особено управляваните от прогресисти местни съвети с делюзии за величие, както и аморални корпоративни структури, които биха приели всяка модерна кауза, ако смятат, че в нея има пари.

Но не и тази година. Този юни някои отказват да демонстрират своето подчинение.
Новоизбраният съвет от партия „Реформа“ в Гейтсхед обяви, че ще спре да издига знамето на „Прайд“ пред своя административен център и вече няма да финансира бъдещи „Прайд“ събития.

В Хаверинг, в източните покрайнини на Голям Лондон, съветът на „Реформа“ обяви отмяната на церемонията по издигане на знамето на „Прайд“ на 5 юни – обичайната дата, на която ревизираното знаме с дъгата се издига и след това се вее пред кметството през целия месец. Този ход е в съответствие с обещанието на партията да не се веят други знамена, освен националното знаме на Обединеното кралство (Union Jack) или Кръста на Свети Георги, в районите под контрола на нейните съвети.

Междувременно, от другата страна на границата, тази седмица служителите в библиотеките бяха уведомени от Графския съвет на Есекс да не популяризират в 74-те библиотеки на графството никакви събития, които не са свързани с ежедневната им дейност, включително и „Прайд“. Ръководеният от „Реформа Обединено кралство“ (Reform UK) съвет там заяви, че иска да избегне извеждането на преден план на конкретни групи или теми в своите институции.

Естествено, активистите и техните съюзници не са доволни. Говорител на кампанията „Спасете нашите библиотеки в Есекс“ нарече последния ход „чиста проява на тесногръдие“, добавяйки: „Каква възможна причина може да има да не се излагат рекламни материали за Прайда – все едно това струва нещо на библиотечната служба, освен чисти предразсъдъци“.

Марк Уайлс, лидер на Зелената партия в Хаверинг, заяви, че видимата подкрепа все още е необходима, припомняйки своя скорошна хомофобска проява спрямо него. „Израснах в този район и бях подложен на хомофобски тормоз в училище. Но това започва да изпълзява обратно – само миналата година бях нападнат с обиди в автобуса от младежи.“

И двете реакции са показателни по свой собствен начин. Макар хомофобията никога да не е изчезвала и, подобно на повечето предразсъдъци, вероятно никога няма да изчезне напълно, тя е нищо в сравнение с това, което беше през по-голямата част от съзнателния ни живот. Излизането на присъдата тази седмица срещу двама братя за убийството на държавен служител в Лондон през 1984 г. е напомняне колко често срещано явление беше насилието срещу хомосексуалисти (queer bashing) във времена, когато изобщо не беше модерно да разкриваш ориентацията си. Днес няма нужда да се води кампания за видимост на гейовете – живеем в епоха, в която мнозинството от хората не намират хомосексуалността нито за странна, нито за укорима.

Това беше и времето преди кампаниите за равенство на гейовете или организации като „Стоунуол“ (Stonewall), създадени с тази цел, да се превърнат в движения, ориентирани към налагането на транс дневен ред. Ето защо много гейове гледат на знамето с дъгата в съвременната му инкарнация като на враждебен символ. За тях то представлява идеология, която изглежда съвсем спокойна пред факта младежи да бъдат кастрирани или да се подлагат на мастектомии, само защото трябва да повярваме на обърканите им молби, че са родени в грешното тяло.

Повечето хора, които послушно поставят знамената „Progress Pride“ и съпътстващите ги атрибути всяка година, вероятно не осъзнават това, вярвайки, че просто правят нещо добро и загрижено. Точно тук идват и коментарите от „Спасете нашите библиотеки в Есекс“. Тъй като поставянето на тези символи се смята за очевиден знак за състрадание, по логичен път следва, че липсата им означава тесногръдие и нетърпимост. Това е основната причина за повсеместното присъствие на тези знамена всяко лято: хората, и особено бизнесите, са ужасени от мисълта да не ги издигнат. Те се страхуват от обвиненията, които биха последвали – и които тази седмица в Есекс надлежно прозвучаха.

Транс лобито разбира добре този страх. Ето защо те успяха да тласнат своя дневен ред до толкова необичайни крайности и с толкова странни резултати. През последните години лондонската „Реджънт Стрийт“ започна да прилича на нещо като транс версия на Северна Корея със своята заплашителна панорама от над 300 ЛГБТКИ+ знамена, пърхащи седмици наред – едно натрапчиво напомняне към всички за тази кауза.

Събитията около вкарването в затвора на убиеца на Хенри Новак бяха урок за това как хиперлибералната идеология успя да съблазни толкова много хора. В този конкретен случай идеологията на „антирасизма“ беше сляпо възприета, защото мнозина я смятаха за добронамерена в желанието ѝ да изкорени предразсъдъците. И все пак, това беше идеология, възприета безкритично, защото всеки се страхуваше да не бъде петносан като тесногръд, защото всички останали се подчиняваха и защото всеки беше ужасен от последиците, ако не го направи.

Автор: Патрик Уест

Патрик Уест е колумнист за Spiked и автор на „Get Over Yourself: Nietzsche For Our Times“ (Преодолей себе си: Ницше за нашето време).

Източник: “The Spectator”