Свят на симулакруми

 Петър Ангелов - Дарев:

Американецът Хари Франкфурт е човекът, който описва как глупостта и измамността, постоянно заемат все по-големи медийни пространства. Как се разширяват като вселената, как водят до неспособност за разпознаване на истината.

Става дума за онази лековата и измамна отвореност към всичко, за културата на бързите съприкосновения с нещата, без ни най-малък опит да надникнем в тяхната дълбочина. Още с включването на телевизора, или влизане в социалните мрежи, бързо биваме заливани с едно претенциозно дърдорене, едно измамно празнодумство, нехайство и немърливо пропълзяване край истината и фактите, което той нарича “bullshit”. 

Булшитът е дискурс, при който всеки излиза и си говори каквото му падне, без да го е грижа дали е вярно, дали си струва, още повече , че никой няма да тръгне да проверява. Приличието е някак погазено, елегантността избутана настрани, а фалшификатът, посредствеността и самохвалните геройства, излизат на авансцената. 

Наблюдаваме онова, което Бодрияр нарича свят на симулакруми, т.е. свят на копия, които нямат оригинал. Те започват да доминират, да създават неистински свят, който притъпява усещанията до степен да загубваме разликата между симулация и реалност.

Това се получава, когато не си даваме  сметка за собствените си дефицити, следователно, дори не знаем колко са големи. Сякаш е по-добре да имаме минути, в които да помълчим, вместо да крачим с високо вдигната глава, самоуверени и блажено оптимистични, затъващи неусетно във всеобщата глупост.

Да поучаваме другите, как живота се подчинява на определени правила и механизми, звучи не просто наивно, тази прекалена увереност ни отпраща директно към глупостта. Същото е с гъмжилото от религиозни съвети, публикувани заедно с предсказания и зодиакални знаци. Тези, които са си направили труда да разтворят Новия завет, би трябвало да знаят, че тези неща нямат работа едно до друго. Известно е, че към Бог не се ходи на екскурзия с екскурзовод, там всички сме самотни пътешественици.

Булшитът се забелязва и сред журналисти, политици, водещи на телевизионни предавания, блогъри, които захранват ежедневно масовата публика с телевизионен, вестникарски и всякакъв медиен фураж. Живеем в грандиозно реалити, запълвано с полуфабрикатите на скандала, или с някаква престорена тържественост. В менюто му са всички изкуствено раздути и деформирани случки, а често и измислени такива, стига да звучат предизвикателно . 

Нехайството към истината, забулване на фактите, моралното и идейно шарлатанство на редица анализатори, с малки изключения, зависи от мястото, което заемат в конюктурната хранителна верига. С каква лекота само пренебрегват истината, как поднасят захаросани сурогати, как се вдига пушилка, забулвайки фактите с измислени сюжети. А когато пушилката се раздигне, виждаш, че на нейно място, всъщност не е имало нищо…

Колкото до сутрешните авторски предавания, разните реалити формати, където татуирани до ушите момчета и силиконови момиченца с мозъци на колибри, високопарно и нахакано, „разбиват” традиционни представи и морални принципи. Там булшитът процъфтява. Тук въобще не става дума за познатия бунт на младостта, която отхвърля старите парадигми. 

Защото , за да отхвърлиш нещо, трябва да го познаваш, ала ако нямаш базовата култура да го познаваш, се превръщаш в булшитър. Това означава систематично пренебрегване не само на правилата, но и размахване на повърхностното, без да ти пука нито за истината, още по-малко за публиката. Булшитът е камуфлаж, дава вид че допринася за дискусията, но всъщност я разрушава. Основният принцип е : този който вдига най-много шум има право. Достатъчно е да изпълваш пространството с нахакани, въздушно-капкови безсмислици, като вулгарно се саморекламираш.

Клишетата са най-мощната плазма, която движи и захранва кръвоносната система и поведението на тълпата. Това е онази вълна от малоумия, която се плиска по медии, интернет и социални мрежи. Нехайството към истината облъчването с размити и халтави понятия за добро и зло, хлъзгайки се по повърхността на събитията, подменя реалния свят.

Силните децибели на посредствеността, просташкият език, понякога заглушават не само реалността, но сякаш умъртвяват и тихият шепот на обикновената човечност, често избутана някъде в ъгъла. 

Дали пък отново да не се облегнем на Ницше, който смята, че говорещият човек  трябва постоянно да се опитва да овладява онзи удивителен финес, така че да не обезценява стойността на живота.