Стоянка Ламбева, бабата на Сияна: За нас борбата на Николай е утеха

Държавата е длъжник пред паметта на загиналите ни деца

- Г-жо Ламбева, една година измина от трагичния инцидент с внучката ви, който натъжи и обедини цялото ни общество. Защо се съгласихте сега да говорите?

- Защото искам да изкажа уважението си към всички хора, които желаят искрено в страната ни да има промени, които да сведат до минимум трагедии като нашата. Искам и да благодаря на всички българи, които през тази една година отделиха от времето си да протестират или да напишат своята подкрепа. Вярвам, че българското общество е съставено в голямата си част от добри хора.

- Сигурно сте видели, че наред с огромната емпатия на обществото все пак се прокрадват упреци, че бащата на Сияна Николай Попов едва ли не използва трагедията за влизане в парламента. Какво мислите за тези мнения?

- Всеки има право на мнение и няма да давам оценки. Знам само, че на фона на огромната ни болка, тези злобни коментари просто нямат значение. Както всеки има право на мнение, така и ние - семействата и близките, имаме право по различен начин да преживяваме трагедията си. Моят и на дъщеря ми е тишината, този на Николай е борбата. За нас дори е болезнено да говорим по темата. Затова

призовавам всички да проявят разбиране към дъщеря ми. Тя е майка

За нас битката на Николай е утеха, а успехът му ще ни донесе поне частичен покой и справедливост. По-лесно е да се затворим в себе си и да страдаме. Николай избра по-трудното, затова с всички сили го подкрепяме.

Сияна посвоему като малко дете се бореше за справедливост и с чуждата болка и се опитваше да помага - на възрастни, на болни деца, на бездомни животни. Обожаваше да радва приятелите си и близките си. Николай продължава това, което правеше Сияна по своя си детски начин. Виждам, че масово хората възприемат парламента като място за облагодетелстване. Николай и хората от “Сияние” не търсят нито пари, нито власт.

- Смятате ли, че политиката в България е способна да даде решения на проблеми като войната по пътищата, да възстанови накърненото чувство за справедливост?

- Бих искала да вярвам, но изпаднах в шок, след като видях изготвената от Карапетков експертиза за катастрофата, при която загина Сияна. Не можах да повярвам на очите си. Аз бях в колата до внучката си. Видях с очите си всичко.

Видях как огромният камион влиза в нашата лента и затова мъжът ми намали скоростта и почти излезе от пътя надясно и спря. В този момент тирът се опита рязко да се прибере в своята лента и тогава към нас полетя ремаркето му и ни удари жестоко.

Бях затисната в колата, мъжът ми беше в безсъзнание, а аз виках с всичка сила за помощ поне 5 минути. Човекът, който ни удари, не дойде нито тогава, нито по-късно. Помогнаха ни други хора, които спряха. Линейката за Сияна дойде след повече от 40 минути, въпреки че е била на 10 минути от нас. През цялото това време детето агонизираше, умираше в ръцете ми. Това е всичко, което се случи на 31 март.

Загубих единственото си внуче, което беше смисълът на живота ми, а мъжът ми, който цял живот спасяваше хора, остана инвалид за цял живот.

След около 2 месеца, когато ми показаха експертизата, бях потресена. В документа се описваше друга катастрофа, там пишеше, че ние сме били на пътя и сме се движели, а ние бяхме излезли от пътя и спрели, за да освободим място за тира.

Написаното в експертизата е абсолютна лъжа. Това е гавра с нас. Стана ми още по-болно, че в съда дойдоха активисти от една партия, които ме притискаха да призная експертизата на Карапетков, те бяха с него. Това го снимаха всички телевизии.

Безобразно е, че след този случай започнаха грозните атаки срещу Николай. След всичко това разбрах колко е трудно в България да получиш справедливост. На всичко отгоре след месеци хора, които са отговорни за състоянието на пътя, и този, който изготви фалшивата експертиза,

заведоха дело срещу Николай да досъсипят живота му

Вие ме питате дали е възможна справедливост. Може би, но не сега, когато съдят жертвите на престъпления, а не виновните.

- Какво е най-важното, което обществото не бива да забравя?

- На първо място, че животът е крехък и че зад всяка черна статистика, която чуваме по новините, стоят човешки съдби. Децата, които губим лично, са деца, които България губи. Толкова ли сме богати?

- Какво ви дава надежда, че може да има промяна?

- Реакцията на хората. Това, че отделят от личното си време, за да идват на протести, да се включват в инициативи, да даряват и помагат. Това е истинска надежда.

- Какво бихте искали да се случи като обществен резултат от подобни случаи?

- С една дума - справедливост. В страната ни за жертвите болката е гарантирана, за виновниците присъдата не е. Нечовешко е с години да ходиш по съдилища, за да чуеш всеки път как е загинало детето ти, делата да се точат, а убийците да те гледат нагло, с чувство на безнаказаност. Затова преди всичко искаме справедливост.

- Може ли “Сияние” да бъде носител на тази справедливост?

- Вярвам в това, защото за хората в “Сияние” това е лична кауза, не работа за заплата. Надявам се хората да дадат шанс на нашия Николай и неговото гражданското обединение. Нека поне веднъж обикновените хора да успеят, а не само политиците.

- Давате това интервю в светлите дни на Великден - свещен празник за християнския свят. Какво е посланието ви към читателите?

- Нека има повече здраве, разбирателство и мир. Прегръщайте децата си и внуците по-често и по-силно.