Шантал Делсол: Западът загуби своето присъствие в света

"Изправен винаги и при всички обстоятелства пред трагизма на своето съществуване, човекът търси смисъл и за тази цел определя принципи (не обичам думата “ценност”, която беше изопачена), за да обоснове и легитимира съществуването си. Де Мартино нарича това присъствие в света. То е като устрем, основополагащ плам, който поражда ценностен ред и така напредва в сянката на смисъла. Оказва се, че през ХХ век западняците загубиха едновременно основополагащата си религия и модерните си утопии (рационализмът, комунизмът). Погнусата на Сартр, философията на абсурда, литературното развитие на невъзможността за общуване и скуката, а примерите през ХХ век са легион, са знак за загубата на “присъствие в света”, загуба на присъствие в света в смисъла на крах на устрема към оценностяване: светът изглежда аномичен, безформен, сринат. И все пак трагизмът на живота все още е тук! Полякът Ян Кот казваше: “Това е трагедия под празно небе”, с други думи: в отсъствието на смисъл".

В новата си книга, « La Tragédie migratoire et la chute des empires » (Трагедията на миграцията и рухването на империите), френският философ Шантал Делсол сравнява настоящата ситуация в Европа и рухването на Римската империя. На фона на “цивилизационния упадък”, тя ни приканва да преоткрием уроците на св. Августин.

- В основата на вашето произведение е аналогия между епохата на Августин и нашата. Какво е общото между тях? Защо те са периоди на разрив?

- Това са два момента на дълбок исторически разрив, “епохи”, а на “периоди”, ако използвам разграничението на Шарл Пеги. Тоест редки и опасни моменти, в които една стара парадигма рухва, за да отвори зейнала празнота, която все още не знаем какво ще запълни. И в двата случая това е рухването на многовековна империя, първо колониална, после културна, дълбоко установена, която се разпада като пирамида от кубчета, вече нестабилна, съборена от едно почукване. Ефектът е поразителен. В епохата на Августин, на границата между IV и V век, Рим, който е свикнал да нахлува в света, сам е обкръжен от варварските армии, които нахлуват в териториите на империята, без да могат да бъдат отместени - Августин умира в града си, обсаден от вандалите. В нашата епоха, за първи път, всички страни от т.нар. “Глобален Юг” (противоречив израз) открито и иронично отхвърлят европейския модел на човешките права, еманципацията и демокрацията, разкъсват нашето международно право, което ни служи за религия от половин век, работят усърдно да ни завладеят икономически и чрез миграциятя. В тези два отдалечени момента реакциите на поданиците на империята (римляните и ние, западняците) си приличат, от войнствено възмущение до сърцераздирателен плач, минавайки през някога християнското, а днес постхристиянско чувство за вина: “Заслужихме си го”.

- Именно личността на Августин прави това сравнение интересно. Защото той не реагира като останалите. Може да видим в него герой, други ще кажат, че е чудак - един историк от онова време, казва че той е уникален случай. Оригинална и много вълнуваща личност, блестящ писател, едновременно теолог и поет, който се дистанцира от преобладаващите идеи на своето време, затънали в нещастието. Той е сред първите християнските теолози - това е времето на първите събори и първите ереси. Същевременно с “Изповеди” той поставя началото на много модерния жанр на интроспекцията. Самият той е пуниец, т.е. днес магребинец, чист продукт на латинското образование по отношение на езика и културата - иначе казано, съвсем законен син на хилядолетната империя. Неговото съществуване е сложно. Разпусната младост, майка, която му създава голяма зависимост (поне от моя гледна точка), духовна потребност, която изяжда пространството и неугасваща любов към литературата. Въпреки тази постоянна жажда за знания, приятелства, дълбочина, го откриваме спокоен и неогорчен пред съдбата на неговата епоха - поражението и катастрофата. Това спокойствие ми се струва завидно. Живеещи в подобна ситуация, бихме могли да си вземем бележка!

- “Империята-завоевание се превръща в империя-убежище”. В какво се състои това движение навън, после навътре? Последното ли застрашава бъдещето на империите?

- И в двата случая наблюдаваме тези два етапа. Първоначално империята е завоевателна, тя се налага с оръжията, докъдето може: Рим, до познатите предели на Азия и, ако не, до непознатите земи на север и юг, където си представят получовешки същества; и Западът, почти навсякъде по света, дори закачайки сериозно могъщия Китай. Но най-интересният етап е вторият, преходът към империята-убежище: жителите на завладените преди това територии се стичат, за да се заселят в центровете на империята. Иначе казано, завоевателната империя упражнява мека сила (soft power) върху завладените народи. Според оригиналното определение на Джоузеф Най меката сила означава привличане или, ако щете, гласуване с краката (когато руснаците или китайците говорят за своята мека сила, това е подражание или илюзия: никой в света не иска да отиде да живее в Москва или Пекин). Жителите на страните, отдавна колонизирани от Запада, искат да се установят в Лондон или Париж заради комфорта и свободата, заради училищата и болниците. Империята поражда желание. Ето как тя се превръща в убежище. Тя е, така да се каже, жертва на своя успех: тя привлича неустоимо. И в двата случая, когато империята-завоевание се превърне в империя-убежище, това е знак за края. Тук има един вит обрат, който се превръща в морален урок: империята е погълната от това, което е погълнала. Римляните, а и ние след тях, пропускаме да видим в това един вид иманентна справедливост, историческо наказание.

- Вие описвате миграционната ситуация в Римската империя през V век и последвалия упадък, после правите паралел с настоящата “културна несигурност” на Запад. Защо? Какво му липсва на Запада, за да предотврати превръщането на това съжителство на различни населения в “хаос от противоположни желания”?

- И в двата случая именно големият брой новодошли от различни култури поражда трудността на интеграцията. Новодошлите се възползват от комфорта и богатството на приемащата култура и същевременно, защото са многобройни и защото не искат да изоставят собствената си култура (което е напълно естествено), деконструират приемащата култура, която не знаят как да поддържат. В няколко региона на Римската империя във века на Августин училищата затварят едно след друго и Августин се оплаква, че вече не може да намери книги на Цицерон. От IV век няколко варварски народа получават  федеративен статут в империята, който им позволява да живеят според собствените си закони, така както ние виждаме днес наченките на халифат в Белгия или Великобритания.

- Говорите за вътрешния дебат, който е занимавал св. Августин относно “иманентната справедливост”, т.е. връзката между човешкото действие и божествените санкции. Какво е мислил теологът? Каква нова концепция за историята ще произтече от това?

- По този въпрос, както и по много други, Августин вече е модерен мислител. Той се бори срещу една постоянна тенденция на своето време, която е тълкуването на земните събития като божествени знаци. Той отказва да тълкува превземането на Рим от Аларих през 410 г., например, като Божие наказание. Ако започва да пише  “Божия град” именно от това събитие, то е за да разграничи двата града, временният град и вечният град. Божият град е философия на историята. В нея човешката история е очертана и анализирана в своя ред. Хората са свободни и отговорни и, като такива, те чертаят съдбата си. Автори на своите действия, те са отговорни за тях. Разглеждайки историята на Римската империя, Августин твърди, че християните, които защитават автономията на хората и общностите, не могат да легитимират колонизацията.

- Пишете, че Западът е загубил своето “присъствие в света”, както казва Ернесто Де Мартино. Какво означава това? Защо това води Запада към самоубийство?

- Да, исках да цитирам анализите на този голям, слабо познат италиански автор от ХХ век, който според мен разбра по-добре от всеки друг съвременното безпокойство. Изправен винаги и при всички обстоятелства пред трагизма на своето съществуване, човекът търси смисъл и за тази цел определя принципи (не обичам думата “ценност”, която беше изопачена), за да обоснове и легитимира съществуването си. Де Мартино нарича това присъствие в света. То е като устрем, основополагащ плам, който поражда ценностен ред и така напредва в сянката на смисъла. Оказва се, че през ХХ век западняците загубиха едновременно основополагащата си религия и модерните си утопии (рационализмът, комунизмът). Погнусата на Сартр, философията на абсурда, литературното развитие на невъзможността за общуване и скуката, а примерите през ХХ век са легион, са знак за загубата на “присъствие в света”, загуба на присъствие в света в смисъла на крах на устрема към оценностяване: светът изглежда аномичен, безформен, сринат. И все пак трагизмът на живота все още е тук! Полякът Ян Кот казваше: “Това е трагедия под празно небе”, с други думи: в отсъствието на смисъл.

Свързана ли е тази “загуба на присъствие” с падането на нашата културна империя? Може би, в смисъл, че прекомерността накрая винаги поражда ужасна горчивина, която е едновременно морална вина за прекрачване на границите и свързаното с нея чувство за лична деградация.

- Констатирате, че днес съществува много важно течение, което очаква края на света, предимно от климатична гледна точка, така както християните от епохата на Августин са очаквали второто пришествие на Христос. Какво виждате в това очакване на финалната катастрофа?

- Загубата на смисъл на съществуването и един вид неспособност да бъде открит или измислен друг неизбежно пораждат отчаяние и трагизмът на живота (който, пак повтарям, винаги е тук!) се насочва към видения за края. Многообразието на катастрофите, очаквани след Втората световна война, всички различни (бомбата, пренаселен свят, глобалното затопляне, твърде празен свят и т.н.) ясно показва, че катастрофата е в съзнанието. Това не означава, че няма опасности, които да се анализират и пред които да се изправим; но идеята за “край на света” губи абсолютния си характер. Дори в този момент и от няколко години вече доказаният крах на западната културна империя (или загубата на нашето влияние върху света) поражда експлозии на апокалиптичен ужас в двата края на Запада - в САЩ и Русия. Много интересно е да се наблюдава възстановяването на катехона едновременно при Путин и защитниците на Тръмп. Този, който сдържа (катехона), който предотвратява идването на Антихриста, според св. Павел, се появява отново въоръжен в Западния и Източния Запад, сигнализирайки за апокалиптичните ужаси. Старата Европа се задоволява да въоръжава пророци като Грета Тунберг срещу климатичния апокалипсис, който сам по себе си приема различни аспекти през годините, от озоновия слой до глобалното затопляне, после изчезването на видовете. Ще е нужно повече време, за да се анализират тази различни страхове, които указват общо отчаяние. Естествено, апокалипсисът, който християните от епохата на Августин са очаквали, бил, както показва името му, откровение, отварящо към друг свят. Нашите възвестяват съдбата, която може да бъде отредена на отчаянието. Лично аз не вярвам във всички тези заплашителни пророчества.

- Свързването на двата града, земята на човеците и тази на Бога, кара Августин да каже, че обича “красотата” на земния “дом”. С какво тези думи са покана да обичаме красивото и доброто, дори когато мизерията изглежда се установява навсякъде?

- Товае е не само покана да обичаме красивото и доброто, но и да обичаме човешкия свят такъв, какъвто е, с неговите ужасни недостатъци. Тук Августин умишлено се отдалечава от манихейските си корени: човешкият свят е изцяло смесица от добро и зло и човек не може ясно да ги раздели (нито понякога да ги разграничи) тук долу. Това е един от ключовете за спокойствието на Августин пред големите нещастия на епохата: той обича човешкия свят с неговите недостатъци и насилия. Именно поради тази причина Хана Аренд, избирайки да напише дисертацията си за Августин, толкова много изтъква по-късно идеята за любовта към света. Както едно дете може да обича баща си или майка си алкохолик, които правят и казват какво ли не; както ние днес можем да обичаме безнадеждната Франция, неспособна да се управлява и да се реформира - с дълбока и измъчена любов.

Източник: "Фигаро"