Що е то „Magna Silva Вulgarica” или „Великата българска гора”

Росен Петров:

Що е то „Magna Silva Вulgarica” или „Великата българска гора”, и какво означава този термин? 

Това е име, сътворено от хронистите на кръстоносните походи от Средновековието, които преминавали през земите ни. Когато минели днешния Белград (тогава за тях той носел името „Алба Булгарика”) те попадали в необятен свят на гигантски вековни дървета. Пътят през него продължавал осем дни. Западните рицари, въпреки че идвали от места известни с горите си като земите на Франция или Германия (спомнете си например за Тевтонския лес), били смаяни от безбрежната горска шир и за това я нарекли „Magna Silva Вulgarica” или буквално преведено „Великата българска гора”. 

Друго свидетелство за величието на Българския лес или „Silva Bulgarorum” по нашите земи е името Лудогорие или Делиорман, което на османотурски пак означава „Луда гора” (според някои учени името е дадено не от османците, а още от куманите). Ето как описва тази област трансилванският княз Стефан, или Ищван Батори, през 16 век:

„След Добруджа иде областта Делиорман, наречена така поради големите гори и изобилната растителност, която покрива цялата област, с изключение на градовете и лозята. Тази област е много обширна. В Делиорман се намират селищата Шумен, Преслав, Разград, Червен, Русе, Силистра, които в по-голямата си част са населени с християни.”

Това описание далеч надхвърля това, което днес наричаме Лудогорие. Днес споменът за този гигантски български лес, покривал голяма част от българското землище, можем да открием не само в старите хроники или ловни мотиви от тракийските съкровища, където например „лъв улавя сърна”, но и чрез реално съществуващите и до ден днешен горски великани, като например дъбът в Село Гранит, Старозагорско, който според учените е „поникнал” през 334-335 г. от н.е. (това е 346 години преди Аспарух), или пък прочутата Байкушева мура в Пирин, която е на повече от 1300 години. 

Защо Ви разказвам за тази история? 

Първо, защото гората - това е живот. Тя е и поминък, но преди всичко е живот. Второ, защото като малък прекарвах летните си ваканции в едно „забутано” балканско селце Бракьовци, край Петрохан, и нищо не може да изтрие детските ми спомен за тайнственото и малко страховито величие на гората. Там, където като деца сред уханието на борови иглички и шишарки, на прохлада в жарките дни, търсехме диви ягоди и „брусници”, а над нас бдяха горските исполини на Хемус, наследниците на „Магна Силва Булгарика”. Нека я помним и нека пазим чедата й.