Последицата на обществения вкус

(или дайте да наритаме падналия, но да не пипаме оня, който ни рита ежедневно)
Това не е неделна проповед.
Първо, защото не е неделя. Второ, защото в неделя се къпем и няма време за проповеди...
Това е притча за обществото, от което и ние сме част.
Ние живеем в странно време. Във време, в което безпътицата и липсата на идеи за това накъде да тръгнем са наши постоянни спътници.
Ние живеем в общество, което твърде дълго преяждаше със собствената си тъпота а накрая, както казваше Аполинер, в резултат на това прежядане изака горещото ако на мисълта си.
Ние не създадохме продукт. Вместо това създадохме взаимно оспорващи се крещящи тълпи от слабоумници, които ще се бият помежду си до откат.
Те, тези тъпли нямаха свои идеи. Те просто възникваха едни срещу други.
Ние сме етнически турци – а па ние сме ви врагове и сме националисти.
Ние сме убедени фенове на Европа – а па ние си искаме СССР и Сталин.
Ние сме еколози – а па ние сме антиекологични, щото екологичното е скъпо и ляво.
Това е реалността. В тая реалност единственото, което може да ни обедини не е градивното.
Щото видяхме в последните години, че всеки, който малко ставаше известен, биваше окъпан в помия.
Тео Ушев беше номиниран за ОСКАР и го направихме на дробсарма.
Мария Бакалова беше номинирана за ОСКАР и я направихме лилава. Чак нейният учител почти се отрече от нея.
Геррги Господинов взе БУКЪР и го направихме на пача.
И в същото време все пак имаше нещо, което обединяваше всички ни.
Това беше желанието да ритаме паднали хора.
Примерно – хващат някого пиян да шофира. ВИП персона. Отиваме на стената му и го правим на салата.
Или – някой пял за неправилна политическа сила. Отиваме и му се изреждаме около 7000 души с клетви. 
Или – последно – някой носил рокля с българското знаме на сцената и я свалил – скачаме, правим го на кюфте и го докладваме на прокуратурата с идеята да го осъдят на 2 години затвор.
Ето, не можете да кажете, че не сме обединени. Че нямаме модел, който да ни кара да ставаме като един и да отиваме смело да ритаме.
Проблемът обаче се корени в друго. И то е, че ние сами се докарахме до състояние на скотове. На уроди, на морални отрепки, които обаче от позицията на своя тотален упадък сочат с пръст и проповядват морал на другите.
Християнство ли? Апелирате, че сте християни ли? Християнинът е състрадателен. Той прощава. Той подава ръка. Той не е доносник, подобно на Юда. Без значение дали е взел или не 30 сребърника.
Православие ли? Та ние сте готови да убиваме с думи. С действия не, щото сме мишки, но с думи разчекваме всеки, който нещо не ни харесва.
Родолюбие ли? Патриотизъм ли? Много ми е любопитно да събера всички, писали на стените на Мила Роберт и Стенли в  последните дни – патриоти, православни, родолюбци – и да им задам следният въпрос – „Кажете ми имената на петима български композитори“.
Както и да е. Отплеснах се, а не бива.
Добрата новина в тая проповед е, че все пак нещо ни обединява. И това е сеира. Желанието да ритаме падналия по гръб.
Лошата новина е, че това не дава плодове. Тоест дава. Поникват цветя. „Цветя на злото“ – по Бодлер.
Преди много години Перголези пише първата в света комична опера. „Слугинята-господарка“. Публиката е толкова възмутена, че замеря композитора с камъни. А само няколко години по-късно операта получава своят нов жанр – опера буфа – и това продължава и до днес.
Провокациите са провокации. В изкуството те са често срещано явление.
А сега други провокации. 
Окрадоха ви държавата.
Излъгаха ви 1000 пъти.
Направиха ви на маймуни!
Но вие не отидохте да ритате никой от тези хора. Напротив, избирате си ги в парламента, в Общинския съвет и си ги гледате. И махате с ръка и викате – „АМА ТИ КАКВО, ВСИЧКИ СА МАСКАРИ ЛИ“...
Знаете ли, Маяковски има едно стихотворение, което носи името „Плесницата на обществения вкус“.
Нашата плесница носи аромата на уличен кютек след злоупотреба с евтина ракия и дерби лимонада.
„Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свинете; и сурна се стадото низ стръмнината в езерото и се издави“ – Лука, 8:28