Пълно е с многословни патетики- никой не каза нищо за това как се създава характер

Пълно е с многословни патетики и фанфарни размисли какво значи съединение и независимост, какво е мястото на България в нас, и нашето – в нея. Често обаче пропускаме важната драматургия по тия бедни и опустели земи: нашата история се крепи на едни романтични момчета-мъже, които не са били мнозинството от народа в нито един момент от времето. И все пак те са направили историята. Никой все още не е разказал тяхната тъга – че да се бориш докрай за непостижимото, за мечтата, за нещата отвъд реалността такава, каквато е, е самотно занимание. Никой никога не каза нищо за това как се създава характер и колко важно е да не се плашим от самотните занимания, от куража да си честен в непримиримостта си и достатъчно дързък, че да ти пука за нещо извън теб. Много хора, елити и зле приложени политически идеологии са се постарали да се докараме до духовната смърт днес, до апатията, лицемерието и социалния ни фалшив образ на загрижени граждани. Загрижеността изисква жертви. Къде са жертвите? Няма ги. Ония романтични момчета-мъже са ни оставили примера за това как да се бориш в предварително обречени битки, в които няма fair play, но има нещо много по-лошо от чувството за неизбежно пропадане – да оставиш малодушието да те претопи до състояние на безлично удобство. За това състояние вече не е нужно някой да работи, не трябва да се постига, то е постигнато и днес достига до още по-голяма форма на безчестие: да оправдаваме собствената си безпомощност с преклонена главица и безрезервна благодарност към онези, които са ни поставили на колене. Надпреварата по самозалъгване едва сега започва. Дано поне ни останат малко памет и срам.