Триградска епитафия

Вие били ли сте сами посред нощ в гората?

Напълно сами, само със страховете си, чувството за вина, отсъствието на отговори, задавени от собствените си сополи, които неумолимо ви напомнят, че има време до порастването. Малко време, но има. И не си бил готов да си мъж, а си си мислел, че колко му е да се подкара една кола щом си имаш момиче, което те гледа като голям, и дори си го целувал. Аз съм била. Не момче. Сама в гората посред нощ.

По-страшно, обезкуражаващо и обречено не съм се чувствала.

Зловещи притчи ни предлага времето. Как ме блъсна новината за намерения труп на момчето от Триград, което бутна туристи.

Тялото е открито под висока скала в района на пещера Дяволското гърло, съобщиха медиите. Къде другаде? То лукавият драматург не си поплюва.  

Сега си мисля, вече кой ли час за Кристиян, полетял по свой собствен избор от скалата, за да го намери баща му до гърлото на  триградския дявол току подир Преображение.  Проклетата пещера, която прилича на търбух на огромната риба, погълнала Йона, за да възмъжее. Помните ли я тази от стария Завет? Трябвало да отиде в морето, колкото и да не му се искало, за да го глътне рибата и там, в тъмното, в страховете и тишината да стане толкова непомерно храбър, че да се върне в Ниневия от безчестието, на която избягал, вече пораснал и да спаси народа си. Самите хора, оглушали от разврат и силна музика, чули Йона и Бог оттеглил предвиденото наказание.

Не знам защо правя такива груби паралели. Сигурно защото ми се струва, че пишем срамния епос на новия Гомор. Че живеем по-оскотели и по-далеч от Истината от когато и да било. А зловещата притча по Преображение пак ни свари неподготвени за поуки.

Дали му е дошло на момчешкия ум, докато бродело из гората с какви мисли ще ни нафрашка размекнатите от жегата мозъци?

Само се бутнало от високото, от срам, от страх, от чувство за вина? Няма да узнаем.  

Майка му каза, още първия ден, в който изчезна, че бил добро момче. То коя ли майка няма да си хвали гарджето? Питахме се ние, докато попържахме разхайтената младеж. Тогава плъзнаха и слуховете, че го крие някой и му помага да се спотайва. Нищо, че синковците на бивши и настоящи големци не слизат от возилата си след като помляха сума народ без съд, без присъда и без видимо неудобство или морално поражение. Не от това следва поуката, а и покойният няма нужда от оправдаване.   

Колко думи се издумаха и за липсата на контрол, и за безхаберието на родителите. Ще си каже човек, че ние, безупречните, отговорни родители, всяка минута знаем какво правят децата ни. Като че ли не е изкушено всяко будно хлапе да се изрепчи и да му хрумне да се изфука пред гаджето си, като голям.  А то как по друг начин освен с кола. Нали все с колите се фукат големите.

Не ме напуска усещането, какво му е на голям човек в гората нощя и си мисля, иска да си повече от келеш, задигнал колата на баща си, за да не се върнеш обратно. Иска се да си порасъл.  То в гората, Рилке казва, човек разбира природата на смъртта. А това е най-голямото порастване, стига за цял живот.

На Преображение морето взима жертви. Морето на безразличието изхвърли едно момче, до неумолимата паст  на триградското чудовище, което няма отвърстие.

Чудовище, точно копие на гълтащото ни безотпадно, всеядно общество.  Жертва, бутнала с автомобила на баща си други жертви.  И падаме, като плочки в паянтово домино.  Кълвем се и се убиваме групово и поединично. Губим децата си доброволно - пращайки ги да "стават хора" в старите демокрации и неосъзнато, като жертви на унеса ни, проспивайки възможността да ги направим човеци чрез примера си.

Не сме вечни. Не сме.

Един скок в пропастта време е животът. И сме тук, за да заслужим крила. За да им ги завещаем. От друго духът няма нужда.

Духът. За да не го отнесат конските сили на проклетите, железни, бензинови змейове, които убиват.