Безнадежден разказ

Lentata.com публикува разказа на читателя ни Даниел Русев, който вплита елементи от различни случаи от България, на които авторът е бил свидетел. Текстът е провокиран от случилото се преди дни с пребитите от роми-съседи майка (51 г.) и дъщеря (14 г.) в Лом.

***

Представете си…

Живеете в малка, стара, полукирпичена къща на два етажа с 3 стаи.

Стара е, на прабаба ви. Покривът е пробит и тече, когато завали. Прозорците са провиснали и нападнати от дървояди. Счупените са заменени с парчета от тенекия за сирене.

Входната врата се заключва, но майка ви я подпира с един стар скрин, който провлачва пред нея всяка вечер преди лягане.

Дворът на къщата е тесен, пълен с найлонови пликове, пластмасови бутилки от минерална вода, използвани не по предназначение, разхвърляни дървета за огрев, метални винкели, стара автомобилна гума, дървено легло на трески, два пробити мръсночервени варела и купчина стари дрехи.

Оградата липсва, открадната е преди около година. За нея напомнят само два стари бетонни кола, стърчащи като комините на стария завод по времето на соц-а в Монтана. Те са единствената охрана на вашата крепост.

На 14 години сте и живеете в къщата с 51-годишната си майка. Роднините ви са или в чужбина, или не желаят да ви познават. Нямате телефон, с който можете да се обадите на някого. Кметът на селото е крадец, от НАШИТЕ. Не го интересувате. Не го интересува никого. Поп в селото няма. Идва един от града епизодично - за да опее поредната споминала се бабичка, очаквайки увеличението на пенсията си с 5 лв. Всъщност тази бабичка, се оказва, че е поредният задраскан от статистиката човек, който макар и недопринасящ особено за добруването ви, е част от вашия етнос.

Полицай – има само на книга. Минава да изпие чиновническото си кафе във вторник следобед. Дори не му знаете името. А и го смениха преди 6 месеца. Даскал не е имало от 89-та. Просто училището го откраднаха и сега за него напомня само фундаментът до кметството.  

Живеете със 180-те лева инвалидна пенсия, които майка ви получава, докато четете от изборния плакат, служещ като мушама, че държавата и управлението трябва да са стабилни. Тя, майка ви, стабилно ги получава всеки месец тия пари. Ток нямате от около две години, поради неплатени сметки.

Вода имате, обаче е замърсена и пиете от старата чешма в селото.

За последно сте излизали с майка си от селото през 2007 г., когато с влака отидохте до Мездра, защото леля ви беше починала, бяха я намерили в едни юргани завита, премръзнала през студена януарска вечер.

В кръчмата не влизате, защото няма с какво да си купите бисквити.

Последният път един случайно преминаващ през селото човек ви дари 34-те стотинки, които не ви стигаха за бисквити „Закуска", даже останаха 16, с които другия път ще разполагате спокойно. Нарочно не ги оставихте в кръчмата, за да покрият част от 12-тата страница вересии на вашата къща.

Съседите до вас починаха. Бяха добри хора.

Домашни животни нямате. Преди две години имахте 4 кокошки и една коза. Кокошките ги удави пороен дъжд, който наводни навеса, където нощуваха, а козата я продадохте за 100 лв., защото ви трябваха пари за лекарството за диабет на майка ви.

Нямате хладилник, развали се преди няколко месеца и го продадохте за 10 лв. на транзитно преминаващ през селото прекупвач на старо желязо.

В шкафа ви има: две яйца, половин компот от ягоди, 3 печени чушки, обвити в хартия, чинийка с шарена сол и два стари сухара.

Един ден, в една от къщите установявате, че се е настанил човек – неугледен, черен, брадат, със скъсани кирливи дрехи, с голяма татуировка на лявата китка „Мара". Това не е съседът, който сте виждали досега.

След два дни пристига и жена, досущ приличаща на него, без космите в носа и с много по гръмогласен тембър. Подобни хора бяхте виждали в Мездра, в близост до къщата на леля ви. Неугледният съсед обяснява, че предният господар на къщата го е пуснал да живее в нея. След седмица се появява и кон.

Един ден го откривате във вашия двор, но майка ви не събира смелост да го изгони и да се скара на съседа. Скоро и в съседната къща се настаняват подобни хора. За две години вашата къща остава единствената, населена с бели хора. Всички около вас вече са различни. Виждате страха в очите на майка си, но тя ви успокоява, че хората ще си тръгнат. Успокояваше.

Сега не ви успокоява. Страхува се.

След като една вечер изчезват двата варела в двора и една от ламарините на прозореца, намирате майка си да плаче, седнала на земята в двора.

Скоро къщите около вас започват да приличат на онзи завод от Монтана, с комините – сиви, тъжни и полуразрушени.

Периодично виждате, че в тях се палят огньове, конете влизат в стаите, а всички детайли, които ги различаваха една от друга -  изчезват.

Оказвате се единствената къща в тази махала.

В началото новите съседи са някак плахи. Трудно ги забелязвате през деня. Нощем понякога чувате пиянски крясъци и псувни.

Но нещо се променя и вече не е така –  те, съседите, вече се събират заедно до пропитата от миризма кална локва на пътя между двете ви съседни къщи и си говорят, смеят се и ви гледат.

Понякога толкова се притеснявате от това, че се усеща капчицата пот, стичаща се по челото, минавайки покрай тях. Не говорите с майка си за това, виждате, че и тя се притеснява.

С всеки изминал ден установявате, че нещо е различно. Появяват се нови хора, други си тръгват, нови каруци, нови деца...

Един ден, връщайки се от кметството на 7-мо число с пенсията установявате, че докато ви е нямало са ви изнесли металната пружина на леглото, печката за дърва и посудата от кухненския шкаф.

Сядате с майка ви на земята в кухнята и тя отново плаче.

В този момент, на вратата се почуква...

Беше онзи новият мръсен съсед. Пита ви дали днес дават пенсиите...