Абортирана държава

За последните 60 години в България са направени над 6 000 000 (шест милиона!) аборта.

Цяла една държава не се е родила.

6 милиона бели дробове не са си поели въздух.

Защо?

Проблемът е по-известен като „демографска катастрофа” и от вестникарските  заглавия най-често звънтят като мантра думите - „българката не ражда”.

Тука е много важно да се обясни следното: българката НЕ Е сама виновна за националната ни катастрофа.

Тя има право на аборт. И това е нормално право в съвременния свят.

Сега. Много хора ще скокнат и ще кажат, че абортът е убийство и, че никой няма право да отнема правото на живот на неродените. Или ще писнат, че жените са станали егоистични феминистки и заради това нацията ни застарява. Или как българките вече били курви и прецакали традицията на семейството.

Почти всички, които ще го твърдят са мъже.

А със сигурност всички съучастници в тези 6 милиона аборта също са мъже.

Мъже, които ги е нямало, когато е станало ясно, че ТЯ е бременна.

Мъже, които са оте**ли идеята за контрацепция, когато е трябвало и после са вдигнали ръце.

Мъже, които не са обещали дом.

Мъже, които са се отказали да бъдат бащи.

Мъже, които са решили, че тяхната работа стига до там да посеят и не им пука кой после ще жъне.

Мъже, които са сметнали за тяхно право да са по-малко отговорни родители, защото „работата на жената е да ражда”.

Мъже, които са били убедени, че е нормално те да си хойкат или просто да пиянстват някъде, но да изискват ТЯ да гледа примирено децата и да не работи, защото ТОЙ дава парите.

Или пък мъже, които ги мързи да работят много, много и всъщност смятат, че ТЯ трябва да гледа децата, но и да работи, като толкова се прави на важна?!

Също мъже, които не искат да се обвързват. И под това разбирайте - НЕ ВЪЗНАМЕРЯВАТ да гледат деца.

Мъже, които смятат, че е дълг на жената като майка да ражда и да гледа децата, но някакси им убягва идеята, че е дълг на бащата да се грижи за същите тези деца.

Има един особен фенонем у нас, който, ако бъде разбран, ще бъде схваната и причината за неродена България.

Странна смесица между разврат и патриархат. Феномен български, в който има недоизказано обвинение към българката, че не ражда, но същото такова обвинение липсва към българина – че не заплодява, примерно.

Никога не прочетох заглавие – „българите заплодяват все по-малко” или „българите отказват да стават бащи все по-често”.

За сметка на това, налице е изключителното изискване към българската жена – да поеме отговорност за родените, а и за неродените деца на България. Да е отговорна, да ги гледа, да живее за тях и да се пожертва, ако случайно има други намерения в живота, да пожертва и тях, също така да взима решения като това да не прави аборт в името на националния демографски прираст или да търпи укори, че е детеубийца, ако реши да абортира. Но няма такъв укор към същия оня, който дава живота в нейната утроба. Просто няма такъв укор. Сякаш децата идват от нищото и жената е виновна, че пак там отиват.

Никога не видях през последните години да се каже – „абе, знаете ли, българките може би не раждат, защото няма от кого?”. Или пък – „българките правят толкова много аборти, сигурно, защото е жестоко трудно да гледаш деца в самота?”.

Знам, че всичко казано дотук ще бъде отхвърлено като брътвежи на модерния егоизъм.

Самата аз вярвам в това, че раждането е свещенодействие. Че животът е повече от уплаха – как ще се справяш с бита на бъдещето си дете. Че е тъжно България да изчезва. Че можеше да се е родила, но не го направи. Че самосъжалението за „провала” на живота ти заради дете е грях. Че очакването да живееш удобно и по план е глупост. Че отвхърлянето на смисъла от продължаването на живота е новото нещастие.

Че оная уникална клетка, от която се пръква животът е божествена и кои, по дяволите, сме ние, че да спорим с Бог?

Само че има нещо жестоко несправедливо в обвинението на обществото, че жените затриват нацията ни.

Не бе, не са жените. И мъжете са.

Жените нямаше да нарушат никога съзидателния си инстинкт, ако не предчувстваха последващата разруха и самота.

И междудругото, гигантският социален натиск върху тях, който няма удовлетворяване – ако не родят, що не са родили, ако родят, ама са сами – що не са успели да направят семейство. Ако направят семейство, що не се откажат от кариерата си заради него. Ако се откажат от кариерата си – ама що не са равни на мъжете и не изкарат някой лев. Ако изкарат някой лев, но заради това отсъстват от вкъщи – ами що за пропаднали майки са те тогава? И така нататък.

Безпрецедентен натиск от общността. И страховита стигма – или си майка, или си феминистка, или си курва. Няма друг вариант.

За сметка на това, изискванията към мъжа поокапаха. И това е най-лошото, което можа да му се случи.

Мисля си дори, че липсата на обществени очаквания към мъжете (и тонове такива към жените) обиди мъжа. Осакати го като го превърна в донор – на сперма и пари. Накара го да се почувства непотребен. Отне му достолепието. Обърка го. Накара го да смята, че жената САМА може да се оправя с всичко, включително и с идеята да има и гледа деца. Подцени го. Уж му даде свобода, а му отне най-важното – равната отговорност към живота.

Само че, животът се ражда от двама. Мъж и жена. Фифти-фифти. Така го е дал Господ. А ние викаме – не е верна тая сметка.

И от самота, самонадеяност и глупост загубихме над 6 милиона живота.

Помислихме си, че ние РЕШАВАМЕ. И решихме. Да абортираме България.

И странно, но факт – разединени за всичко друго, точно това ЗАЕДНО го решихме.