Някои неотложни въпроси, български

“Единственият изход из това грозно положение, в което се намира народът, е революцията, и то революция народна, незабавна, отчаяна“.

Христо Ботев

***

Братя и сестри, българи! Ако поспим още малко, може би вече никога няма да се събудим.

Все ми е трудно да нарека нещата с истинските им имена и да говоря пред вас напълно открито, защото добре познавам нравите ни – бързо се сърдим. Предимно на себе си.

Трудно ми е и на мен да призная досегашното ни падение, продадени от други българи-партийни елити, държавни стуктури, банки и прочие. 

И съвсем не мога да мисля за това – какво би било бъдещето ни, ако я няма България. Защото, ако махнем за малко розовите очила, може и да провидим, че независимо от всякакви съюзи, братства на Запад или на Изток, ние сме сами.

Само ние. Аз, ти, той, децата ни. Силата е в това-сам да можеш  да се отбраняваш, да се бориш и да оцеляваш.

Орисията ни е такава.

Това костите на дедите ни могат да го потвърдят по-добре от нас.

Все сме оцелявали. И през робства, и през партийни строеве, диктатури, разстрели, преврати, войни.

Горели сме измежду ръжена на огъня, плакали са майките и бащите ни, съсичани са старците и децата ни. По-добре от мен познавате историята. Но страхът е заседнал на гърлото ми и стиска със страшна сила, страх ме е тя да не се повтори...  

С времето ни разделиха на какви ли не. Изправиха ни един срещу друг. Сини, червени, леви, десни, пушачи, непушачи, униформени и цивилни, богати и бедни, умни, глупави, селяни, граждани и пр.

Разединяват ни, озлобяват ни, но ако не запретнем всички заедно ръкави, така заедно и всички ще горим в пъкала.

Наречете ме, както искате. Аз вярвам в завета на Кубрат и съм убедена, че това е ключът за портата на спасението. Само така можем да оправим държавата си и да изтръгнем родината си от нечестните ръце, крадящи годините ни, здравето, ни, децата ни и живота ни.

Да бъдем реалисти.

30-годишният цирк докара народа ни до просешка тояга и до изтребление. Топим се със скоростта на светлината, измираме - от катастрофи, от радиации, от отрови в храните, от ваксини, от липса на медицина. Избиват старците за жълти стотинки, работи се без пари, а се плащат тонове сметки. Семейства със заеми и майки с отнети деца и живот. Театрите се разпадат, замръзват хора по улиците. Големи са мъките, легнали на нашата хубава земя...

Не познавам нито един човек, който да не дели мнението ми, не познавам нито един българин, който да  може да заспи от същите мисли, които мене ме мъчат. Кога най-сетне ще осъзнаем, че всички тия депутати, министри, банкери, че цялата тази система, която обезсмисли животите ни и ни обрече на пълен геноцид, е нашият общ враг? Нашият поробител и съдник. 

Нима наистина ще си позволим да загубим това, което имаме?

Нима наистина ще се оставим да ни заличат и да ни няма?

Както се махат плевели - скубеш, скубеш, докато и на последния му излезе душата.

Кога ще започнем най-сетне и ние да гледаме в нашата паница?

Кога ще спрем да бъдем роби и ще излезем да се борим за свободата си и за родината си?

Кога ще осъзнаем, че всичко зависи само и единствено от нас и че само ние сме си отговорни за това на какъв хал сме. 

Не. Не вярвам, че ще оставим страната си на шайка разбойници.

Вярвам в народа си. Вярвам на неговия усет за справедливост и на неговата добрина. Вярвам и в силата му да устои на всичко, и вярвам в децата му. Също и в хората по мегданите и тези по границата. В неприязънта му към предателите.   Черпя животоспасяваща енергия от планините му и щастие от морето.

Вярвам в трудолюбието на народа си и усета му за свое. В гостоприемството, но и в бойния му дух. 

Но търпението ни е това, което ни спъва. Стига. И без друго вече само земята ни остана, само нея още могат да ни вземат. Вече толкова време търпим, стискаме зъби и си броим стотинките.

Ако се борим – може да оцелеем, може и да не оцелеем. Но ако не се борим - сме загубени.

И никога няма да се събудим.