Това е баба Надка...

Това е баба Надка. На 91 години, родом от София.

Видях я, докато похапвах с приятелки джънк фууд на „Витошка”. И ми приседна.

Защото се сблъскаха два свята.

Нашият - млади момичета, весели, животът е пред нас и нейния.

Мрачен, беден, живот в мизерия и сълзи.

Баба Надка ни помоли да използва мястото на пейката до нас. Плачеше.

Виждала съм много хора да плачат, но в нея имаше нещо различно, имаше твърде много наслоена тъга. Попитах я дали иска да й вземем нещо за хапване от заведението, а тя каза, че иска само да си купи кренвирш и кисело мляко. И пак заплака.

Дадохме й пари, но мисълта, че няма какво повече да направим за тази жена, освен да извадим джобните си, ме вбеси.

Попитах я къде живее, каза, че не помни точния адрес, някъде около 3-та Градска болница. Няма телефон.

Дадох й моя номер, за да ми звънне от телефона на някоя съседка,  но още не ми се е обадила...

Каза ми, че е зле с паметта, може и да е забравила за срещата ни...

Разказа ми, че не можела да седи между четири стени и решила да се разходи. Стигнала до центъра и тя не знае как. Според мен от носталгия, защото дълги години е била главен готвач в „Шератон”.

Родила е четири деца на страната ни, две от които вече са починали. Другите живеят в провинцията, безработни са и няма как да й помагат. Пенсията й е сто и няколко лева, а лекарствата й - в пъти по-скъпи.

Мъжът й починал преди 17 години и оттогава е сама.

Живее в очакване на смъртта, а последните си години прекарва в бедност и мизерия.

Със сигурност е една от многото български баби, на които им се налага да просят, за да има какво да сложат на масата.

И тук идва най-тъжното.

Баба Надка е бъдещето.

Каквото и да правим в тази държава, вероятността да свършим като нея  е твърде голяма, почти сигурна.

Защото няма кой да се погрижи за хората като нея... Не и тук. Не и в България.

Искаше да се разходи още малко преди да се прибере, тръгва едвам движейки се по „Витошка” и обещава да ми звънне.

Благодари ни за парите и за вниманието.

Аз още чакам да ми се обади, защото вярвам, че, ако държавата не иска да й помогне, то има добри хора, които да й подадат ръка, за да й осигурим спокойни старини.

Ако видите баба Надка, или ако случайно я познавате, моля ви, не я подминавайте.

Поговорете с нея, обърнете й внимание, и й напомнете за момичето, което й даде номера си на „Витошка”.

Можем да й помогнем.