Роби на нищетата...

Роби на нищетата...
15-08-2016г.
64
Екатерина Дачкова

Вярвате, не вярвате, жените, които днес слугуват и мият задници на съседите ни са грамотни, образовани и мислещи хора. Сред тях има бивши телевизионни водещи, има писатели, инженер-химици и още много други.

Истина е. Срещнах се с тях.  

Гледам ги и се чудя как са стигнали дотук.

Някои от тях изгубват работата си в България и не успяват да си намерят следваща. 

Други, които са си упражнявали професията си, казват, че парите, които са получавали трудно са стигали за собственото им оцеляване, а какво остава за помощ и на близките.

Забележете, повечето от тях работят в Гърция средно от 10-20 години и са тук не заради себе си, а заради децата си и внуците си.

Питам ги – Колко струва търпението и в колко време се измерва?

Въпросът ми предизвиква кратко мълчание, въздишки и сълзи в очите.

Всички са единодушни, че не броят нито времето, нито търпението.  

Казват, че търпението има определен лимит и когато достигне този лимит, тогава идва издръжливостта. 

Нямаш друг избор – или търпиш тук, или се връщаш в България - да се чудиш как да оцелееш.

Споделям ви отговор, който ме остави без думи.

Тя (една от българките, с които се срещнах) се обръща към мен и през сълзи ми казва:

-         Мисля, че въпросът ти не е правилно зададен. Може ли, аз да ти задам един въпрос и после да говорим?

Съгласявам се.

Тя продължава:

–         Според теб, Христос, когато е бил разпънат на кръста и е бил закован с пирони, как е издържал на болката? Мислиш ли, че търпението го е крепяло? 

Любовта, любовта към хората, търпението няма нищо общо. 

Ако само търпението е било това, което ме задържа толкова години в Гърция, досега или щях да съм се побъркала, или щях да съм убила някого.

Любовта към близките ми, заради тях съм тук, да им осигуря малко 

по-нормален и по-спокоен живот.  

За мен отдавна времето е спряло.

–  Тогава, колко струва любовта към близките и в колко време се измерва?, питам.

– Всичко има цена, аз може би съм я заплатила със здравето и нервите си. С това, че реално не си познавам децата, те се изгледаха без мен.  

И внуците си не видях като се родиха.

 Обаче съм доволна, че успявам да им помагам, това ми дава сили и ми носи радост.  

Ако питаш в колко време се измерва любовта към децата, ще ти кажа – цял един живот, а може би и в още няколко следващи. 

Измествам темата, атмосферата стана много тежка.  

Говорим си за това как са дошли в Гърция и защо се доверяват на агенции за работа, а не на обяви, например.

Всички отново са единодушни, че  по-лесно и по-бързо се намира работа, чрез агенциите за работа. 

Особено, когато парите, с които си дошъл в Гърция са преброени, е важно всичко да се случва бързо. 

Колкото повече се бавиш в намирането на работа, толкова повече разходи имаш за престой.

Една от българките ми споделя, че когато първоначално е дошла в Гърция е разполагала със 100 евро, така, докато чака агенцията да ѝ намери работа се е хранила с два сухара на ден. 

Обясняват ми и за практиката на много българки да си продават работата. Казват, че е по-добре да платиш на агенция 250 евро и да имаш опция за смяна на работата, отколкото да платиш 200 евро на българка, която си продава работата и да нямаш никакви опции после. 

Някои от сънародничките, с които разговарях ми разказват, че са създали сдружение, чиято цел е била да се бори с порочната и незаконна практика да се изискват такси от работника.  

Казват, че това, което е трябвало да се направи е да се подаде една обща жалба в определена институция в Гърция.  

Единственото условие е било да се подпишат под жалбата минимум 5 човека. 

От хилядите работещи емигранти в Гърция, които са лъгани и мамени от агенциите за работа, не са се намерили дори 5 души, които открито да заявят несъгласието си.

Разбирате ли?  

Българинът не умее да се сплотява, дори когато става въпрос за собствения му интерес. Не иска, не смее.

Според жените, с които разговарях, това се дължи на факта, че повечето еминигранти в Гърция са от поколение, в което години наред им е втълпявано, че е опасно да изразяваш мнението си публично.  

Казват, че повечето се уповавали на принципа: "Мирна главица, сабя не я сече".

Въпреки това хората, с които се срещнах, отказват да се примирят.  

Все още се надяват, че е възможно останалите им сънародници да се събудят и да проумеят, че всичко зависи от самите тях. 

Иначе, не ги обвиняват.  

Напротив.

Друга българка, с която разговарях ми споделя, че за кратко е работила в българо-гръцка агенция за работа. Казва, че сама е напуснала, защото не е издържала психически. Според нея, трябва да си напълно безчувствен и безочлив, за да вършиш подобна работа. 

Разказва, че любими клиенти за агенциите са жените, които са на ръба на отчаянието, сами и без пари.  

Тогава се появяват "добрите" агенции, предлагат им работа и място, където да отседнат, докато им намерят работа. 

Дават им работа, на която никой друг не се съгласява, заради ужасните условия. След време, да кажем, на първата получена заплата, работниците заплащат таксата на агенцията.

Забележете – няма нищо безплатно. 

Пари им се искат и за времето, в което агенцията ги е настанила някъде. Често, в самите сгради на агенциите има стаи, в които се настаняват временно удобните жертвички.

Силно впечатление от разговора ми прави фактът, че тези хора, които не живеят в България, се интересуват силно от правото си на гласуване, за разлика от хората, живеещи в България.

Те казват:

 „Знам, че в България ни броят в графата умрели, обаче още не сме. 

Не искам някой да гласува вместо мен или да сложи гласа ми, където той иска.  

По официално преброяване в Гърция живеят около 300 000 българи.

Официално означава, че са преброени тези, които са работещи на договор и се водят по адрес на живеене в Гърция.  

Да кажем, че българите в Гърция сме само 300 000. 

300 000 души, могат ли да се поберат в две секции за гласуване за цяла Атина?  

И ако могат, колко време ще се редят на опашките?  

Предвид това, че всички сме работещи, колко от нас ще могат да отделят цял ден, за да чакат на опашка, за да гласуват? ...

Ако приемем, че всички емигранти са пчели, то, тогава 99% от тях  

са най-обикновени пчелички. 

Към оставащия един процент принадлежат пчелите новатори, от Торонто. 

В първата част на този текст ви разказах за тях. 

Сами си измислили начин да се справят с паразитите, които им рушат кошерите и ядат от меда, който те са си изработили.

Малко найлон, пластмаса и различен начин на мислене и този един процент, лека-полека може да се разрастне.  

От един на два, от два на пет, докато стане обрат – 99% пчели новатори, един процент обикновени пчели.

Оптимистично! 

Не е ли?

 

 

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.