Фейсбук милостиня

Социалните мрежи се превърнаха в пазар за лайкове. А човешките трагедии са само разменни монети, които безразсъдно изсипваме пред така желания от нас продукт – популярността.

Откакто голите снимки загубиха своята ефективност да ни правят известни за един ден, нахлу нова, още по-долнопробна тенденция – да снимаме непознати хора в нужда,  да  ги качваме в Интернет с трогателен разказ за живота им и между другото да споменем как сме им помогнали. Публикацията доказано става хит за денонощие, а лайковете валят. Превръщаш се в герой, получаваш безброй комплименти и дори, ако имаш късмет, те канят и в някой сутрешен блок.

Поредната Интернет сензация „избухна“ преди ден. Предизвика я снимка на възрастна жена, която продава зеленчуци до контейнери за смет в столицата. Признавам, че сърцето ми се сви от мъка, а гърлото ме стегна от гняв, че такива съдби изобщо съществуват. Никой не заслужава да живее на ръба.

За по-малко от два дни публикацията събра над 31 хиляди харесвания, близо 5 хиляди споделяния и стотици коментари. Жената вече е известна, всички знаят историята й и името на момичето, което я е разказало.  Но какво от това?

Лайковете няма да я нахранят. Споделянията няма да платят сметките й, а коментарите дори няма да ги прочете. Защото вече всички я познаваме, но тя не познава нас. Цъкаме на синия палец, само за да утешим гузната си съвест, а вероятно в този момент просто зяпаме в телефона си и подминаваме още няколко като нея.

Единственият резултат от нашата Фейсбук милостиня е, че превръщаме личното унижение в национално.

Можем само да гадаем колко много сила има тази баба, за да пречупи егото си, да преглътне срама и да излезе на улицата. Забележете, крие очите си. И когато разпространяваме нейната снимка, ние й отнемаме последното, което има – човешкото достойнство.

Представете си сега  колко по-различно щеше да е, ако лайкът беше левче. Тогава щеше да има смисъл от подобни публикации. Щяхме да спасим някого. Но  съчувствието на съвременния човек се измерва в like и share,  а добрината не се брои, ако не се изфукаме с нея.

Ако наистина ви пука, излезте на улицата и се огледайте. Ще видите поне един човек, който има нужда от вашата помощ. Не се налага да правите гръмки публични изяви от това и да се тупате в гърдите.

Доброто е тихо. А ако толкова искате да говорите, обадете се на собствената си баба, стига да имате късмета тя да може да ви вдигне.