Ако бяхме нормална държава...

Типична българска черта е да помним, когато ни е удобно и да забравяме, когато ни е изгодно.

Славното българско минало го няма, няма и да се върне.

Днес бъдещето на България е в чалга пеперудките и малолетните стриптийзьорки.
Идва – ЗАГУБЕНОТО ПОКОЛЕНИЕ - от сервитьорки, продавачки, барманчета и шофьорчета, чийто речник се изчерпва до: „Бате, копеле, еми, ъъ, ама, 4ерпи 6ест лева да ходиме в мола!“.
И не преувеличавам, това е речникът на българския тийнейджър.
Ще си кажете: „Забрави, копеле. Никъф шанс.“.
Но това е истината.
Ражда се и расте цяло едно поколение без елементарни морални устои. Без характер.
Затова...

Ще ви разкажа една по-различна история. Тя е далеч от трогателния разказ за абитуриента, който отишъл на бала си с метро.
Разказвам ви историята на Емил. Емил е от Враца, на 35 години.

Дълги години тренира усилено и се занимава със спорт, а мечтата му е да стане професионален бодибилдър и да накара отдавна забравилата го държавица да се гордее.
Емил дойде при мен с молба да му помогна, защото му предстои състезание в Лондон, за което му трябва добър треньор и спонсор.
Докато си говорихме той подчерта, че състезанието е за натурален и неподправен културизъм.
Сподели още, че в България да градиш спортна кариера е трудно. За всички е ясно, че високо спортно майсторство без пари не се прави...

 „Избрах чужбина, защото в България всичко е фалшиво. Победите, загубите и титлите.“

Въпреки това държавата продължава да се „бие в гърдите” с постиженията на родните звезди, без да има ни най-малка заслуга за тях.

Историята на Емил и страстта му по спорта започват, когато той е едва на 13 години.
По това време големите спортни световни звезди будят възхищение у него.
Но уви, нещата в живота най-често не се случват толкова лесно, колкото ни се иска.
За да оцелява, Емил се захваща с тежка физическа работа, като гастарбайтер в чужбина. Студената мащеха, която не затопля празното легло. И така се превръща в част от големия емигрантски поток, който изтича от България, за да сбъдва чужди мечти.
Години наред Емил строи високи сгради и кина, вместо да влиза в тях като известен български спортист.

Но не се отказва. Работи по 10-12 часа на ден и по няколко тренира... Подготвя се. Да е във форма, ако случайно шансът го срещне и му предложи да се състезава за България.

Защото в нормалните държави на спортистите не им се налага да са гастарбайтери, за да си самофинансират победите за държавата.

В нормалните държави детето с мечта да бъде спортист получава поне мъничък шанс за това. Без да проси.

В нормалните държави се смята за достойно да се състезаваш за името на страната си. И всички подкрепят това.

В нормалните държави Емил може би вече щеше да е супер звезда.

Може би, в нормалните държави обаче не се раждат толкова упорити хора. Като Емил, когото срещнах и, който някак още вярва, че може да успее да отиде в Лондон.

И дори може би да е бъдеща спортна звезда на България, която ще прослави страната на световната сцена по културизъм.

В нормалните държави си произвеждат Арнолд Шварценегер.

Ние го пращаме да е гастербайтер в чужбина...