Философия на тоягата

Бием ли си лекарите?

Бием ги.

Можем. Бием.

Такава ли беше логиката?!

Доктори са ми спасявали живота и ще бъда благодарна до гроб.

Моля се и занапред Господ да е милостив и да мога да разчитам на тях.

Молете се за същото и вие. Защото, когато се възмущавате от лелката в магазина или от бакшиша от кварталната стоянка, нещата стоят по един начин, но когато роптаем И ПРЕБИВАМЕ хората, в чиито ръце са нашите животи – имаме проблем. Огромен проблем.

Да, през годините у нас се случиха много неща, които дискретираха белите престилки, снижиха доверието ни, създадоха страх. Но...

Те все още са хората, без които не можем. И въпросът не е защо и къде техни представители сбъркаха, а кой или какво са истинските причини това да се случи.

Днес жестоко беше пребит професор. Пред дома му.

Двама маскирани вадят метални пръчки и ти чупят главата. Решили са, че е справедливо. Пък ти си лекар. И някак ми се струва, че каквото и прегрешение да имаш – зад него стоят едни други – далеч по-виновни. Но те пък са с охрана, живеят на недостъпни места, имат много пари...

Не си разхождат кучетата наоколо и не ги „хващат“ ония с бухалките...

Затова пребиваме, когото можем. Защото все някой трябва да бъде наказан, нали така?

Затова питам:

-      Защо отново лекар?

-      Никой ли не вижда откъде идват проблемите и че няма да ги разрешим с един побой за назидание?

-      Защо този случай отново прилича на мутренско-криминален?

-      Какво общо имат лекарските структури с тези на мафията?

-      Защо все по-жестоки стават побоите?

-      Защо саморазправата в страната ни расте?

-      Защо е насочена към най-социалните професии – лекарска и учителска?

Отзад напред – несправедливостта, която спря да се случва само на другите, умората от борба за най-елементарното в живота, паниката за самия живот – всичко това ни превърна в безкомпромисни право-раздаватели.

Защото няма право-раздаватели – ние изпълняваме присъдите, които гневът ни издава.

Жестокостта расте правопорпорционално на произвола, своеволията, недоразуменията, злоупотребата с личните права, пространство, корупция, изнудване, измами, безпомощност, зависимост.

И там, където си най-слаб и отчаян – в болницата – най-тежко усещаш менгемето на „системата“ и нейните подопечни, която те прави на фреш, а на теб вече не са ти останали живителни сокове. Там те попарва онази капка, която прелива не чашата, а бидона на твоето търпение.

Но ние насочваме този жупел в толкова грешна посока. Онези, които ни заливат с помия продължават да стоят достолепно над нас, а ние – вече изкривени от болка и тегло – се доизбиваме едни други.

Какъвто и да е поводът за посегателството над професор Станчев, последствието е натоварено с тежестта на хиляди причини. Човешки причини. Облечени с костюми, не с престилки. Помислете над това!

Това са гроздовете на гнева. Бунтът на мравките. Няма мутри. Само мишки. И бухалки. За онези, които още мърдат в света на кастрираната човечност. Бухалки от хора към хора. От невинни към потърпевши. От потърпевши към потърпевши.

Няма нито един наказан виновник, обаче. Жертвите стават жертви на жертвите. В това живеем.

Боят е крайната мярка на отчаянието, на „опитах всичко друго“, на отмъщението, на болката, на съвсетта!

Боят е мъст, безсилие, страх. Последен опит. Последна надежда. Няма да помогне.

Питате ли се какво следва?