Срам ме е, че го позволих...

Срам ме е от историята, която ще ви разкажа. Срам ме е, защото се чувствам отговорна за нея. Отговорна и безпомощна – едновременно.

В последния работен ден, приятелят ми ме пресрещна на метрото. С доза ревност попита какво е това букетче, което си нося, да не би да съм си имала обожател. Изсмях се. Помислих си, че имайки предвид процента на мъжете, които подаряват цветя, шансът е не просто минимален, ами направо минусов. Но това е друга тема...

Важното сега е откъде дойде букетчето. Истината е, че си го купих сама от една доста възрастна баба в подлеза на метрото. Бабата беше наредила 4-5 букетчета от различни пролетни цветя. Сутринта, отивайки към работа, я видях пак на същото място. В късния следобед тя си беше все още там, притихнала до цветята си и надяваща се някой да си купи нещо.

Всъщност сутринта я подминах, ако трябва да съм честна, подминах я и следобед. През следващите няколко крачки обаче, в главата ми изникна образът на моята баба. Само че си я представих наведена до земята, как сади разсад домати, за да има откъде да си набере след няколко месеца. В противен случай, със зашеметяващата си (буквално) пенсия от 112 лв., ще ѝ е доста трудно да си купи. Сетих се и за градинката ѝ, в която тъкмо са нацъфтели куп цветя. И ми стана някак мило.

Върнах се при бабата и ѝ казах, че искам едно букетче, от игликите. Дори не се замислих колко струва. Отворих портфейла си, а бабата каза: „Ето, чедо, най-кичестото букетче, с най-много цветове”. Дадох ѝ 2.50 лв., което знам, че не е много, но имайки предвид „богатството ми” от 650 лв. месечно, все е нещо.

Взех си цветята, пожелах хубав ден на бабата и си продължих пътя. И така до момента в метро станцията, от който започнах да ви разказвам. И чак после се замислих...

Какво общество сме, каква нация или по-скоро какви човеци сме, че да принуждаваме хората, които са ни отгледали, които са положили основите на нашето бъдеще, които са ни хранили, обичали, възпитали, да просят в някоя метростанция?!

Да, да просят, защото повярвайте ми, тази баба не продава цветята от градинката си, защото животът ѝ е прекрасен и разполага с твърде много свободно време, та е решила да си повиси един цял ден в студеното метро, сред студените хора.

Срам ме е. Срам ме е да се оплача от ниската си заплата, срам ме е да се оплача от скапаното си образование, срам ме е да плюя по системата, защото нямам право.

Те имат, ето тези възрастни хора, които носят в старите си очи, болката на новото време, което ги изхвърля на улицата, за да продават цветята, зимнината, книгите, душите си.

Срам ме е, защото се чувствам виновна, че съм част от това, че го позволявам. Срам ме е, че мисля как да избягам, как да си затворя очите и да се направя, че не ги забелязвам.

Автор: Лина Райкова