Как станах съучастник в престъпление

Как станах съучастник в престъпление
02-04-2016г.
180
Каролина Касабова

Арестите в ДАИ през последните дни и разкритите престъпни схеми за купуване на шофьорски книжки не изненадаха никого.

Всеки шофьор се е сблъсквал с абсурдите в автомобилната администрация и знае, че тя произвежда убийци, защото допуска неправоспособни водачи на пътя. Понякога с рушвети, друг път – заради шуробаджанащина.

Ето защо разбитата корупционна система не ни шокира, по-скоро донесе усещане за справедливост – позабравено чувство по нашите ширини.  

Повдигнатите обвинения обаче няма да свалят камикадзетата от превозните им средства, нито ще спасят потенциалните им жертви.

Можем да го направим само ние. Защото справедливостта не се поднася на тепсия, трябва да си я извоюваме.

Водена от това кредо, реших да ви разкажа как взех книжка. Станах част от далавера, без да искам, но съм все толкова виновна. Не казах нищо и останах пасивна, когато пред мен се нарушаваше законът.

Бях на 19.

Изкарах шофьорските курсове в родния си град, взех листовките от първия път. Кормуването се проточи до 3-4 месеца, тъй като инструкторът ми – симпатичен мъж на средна възраст с много опит в бранша, бе взел много курсисти едновременно и не намираше достатъчно време за всички.

В крайна сметка стигнах до изпита. Спомням си как крайниците ми трепереха, а сърцето ми биеше толкова силно, че не чувах какво ми говорят. Беше 9 сутринта, а аз стоях на шофьорското място в учебната кола и чаках изпитващият да се качи. На задната седалка стояха инструкторът ми и още едно момиче, ще я наречем Ани, която също бе на изпит. Ани бе с година по-малка от мен и не се познавахме.

След неопределен период от време, който на мен ми се стори като години, инспекторът най-после се качи. Представи се – Георги Каръшев. Нагласи камерата, разясни ми регламента за провеждане на изпита и потеглих.

Всичко вървеше чудесно, нямах нито една основна или второстепенна грешка, но на един обратен завой за малко щях да кача тойотата на тротоара. Изпитващият ме помоли да отбия и ме скъса. В очите ми запариха сълзи, не съм свикнала да се провалям в нищо, но този път се издъних. Слязох от шофьорското място и се размених с Ани.

Още когато тя каза цялото си име, г-н Каръшев възкликна удивено: „О, аз познавам баща ти, приятел ми е!“. Ани не каза нищо, беше притеснена колкото мен. Докоснах я по рамото в знак на съпричастност.

След малко дойде време да потегли, но забрави да свали ръчната. Грешка. Поправи се, но след като запали, изпитващият натискаше и отпускаше съединителя заедно с нея. Наблюдавах как коленете му се движеха и омекотяваха резките й движения. Той й помагаше, беше очевидно, инструкторът ми също го забеляза, но извърна глава. Изпитващият знаеше, че камерата не снима него, а пътя, освен това е без звук и не се чува какво говори. На няколко пъти хвана волана на Ани, защото тя навлизаше в насрещното. Закара я на околовръстен път, макар че според изискванията за маршрута той трябва да бъде в градски условия. Ани мина по един и същи път два пъти, като караше само направо (по регламент трябва да има определен брой леви и десни завои, но тук нямаше).

Накрая изпитът й приключи с оставяне колата за престой на една бензиностанция (пак според изискванията изпитваният трябва да паркира). Нямаше и потегляне по наклон, което също е задължително. Уж.

Следях всяко нарушение и гледах недоумяващо как лявата му ръка държи волана и как краката му се движат заедно с нейните. Дори когато колата й угасна, той отново й помогна. Мигах на парцали, гледах ту пребледнялото лице на Ани, ту блещукащите очи на г-н Каръшев.

Инструкторът ми стоеше с наведена глава или гледаше навън. Не смееше да ме погледне. До последно се надявах, че ще каже нещо, ще направи забележка или поне ще отбележки някоя от нередностите. Но той мълчеше.

И аз мълчах, макар че на моменти ми идеше да крещя. Не знам защо не казах нищо, може би защото в народопсихологията ни е заложено да мълчим и да търпим всичко, за да не стане по-зле.

Когато „изпитът“ на Ани приключи, инспекторът обяви оценка „ДА“ и веднага й заповяда да се обади на баща си, за да му каже, че е взела изпита. При него.

После ме помоли да сляза от колата, за да говори с Ани насаме. Инструкторът ми отиде за кафе. Не знам какво си казаха, но щом отново се качих в колата, Каръшев се обърна към мен и каза: „Следващия път пак се яви при мен, ще ти дам изпита и даже ще те пусна по същия маршрут, за да не се сърдиш.“. Ухили се мазно, сякаш той ми прави услуга, а не аз на него. После продължи да повтаря на Ани да се обади на баща си  и да предаде поздрави от него. Ани се чувстваше неудобно.

Знаеше, че са й подарили книжката, но не знаеше защо. На раздяла Каръшев каза на Ани да не шофира сама.

Няколко часа след случилото се инструкторът ми се обади по телефона. Явно най-после бе решил да наруши обета за мълчание.

„Нали  това, което стана днес, ще си остане между нас?“, замоли уплашено мъжът, който можеше да ми е дядо. „Работата е там, че бащата на Каръшев работи при бащата на Ани и затова така се получи...“.

Той се страхуваше. Знаеше, че само дума от мен може да съсипе кариерата му. По-късно същия ден се видяхме, за да си взема допълнителните часове, преди да се явя повторно на изпит. Оправдаваше се, че нямало какво да направи и търкаше ръце в дънките си гузно и нервно. Стана ми жал за него.

След ден и половина се явих отново на изпит, но ми се падна друг изпитващ. Мина успешно. До ден днешен съм благодарна, че не ми се падна Каръшев, защото щях да мисля, че и на мен е подарил книжката.

Въпреки това не се качих зад волана никога повече. Но какво ли й е на Ани?

Все още изпитвам вина, че не казах нищо по време на нейния изпит. Нерешителните хора като мен и моя инструктор са най-вредните за обществото – виждат нередностите, но не предприемат нищо. Аз мълчах най-вече, защото ми беше съвестно за него, но все пак пасивността е разрушителна.

Обзалагам се, че и вие сте ставали свидетели на дребни престъпления, но сте си затваряли очите, за да не напуснете зоната си на комфорт или пък сте си казали „Такова е в България, всички правят така!“.

Но не е такова.

И не всички правят така.

Не бъдете като мен, защитавайте справедливостта, защото само тя може да ни опази живи.

 

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.