Благодаря ти, майко

Днес е най-женският празник в годината – осми март. По традиция винаги на този ден започва вечната полемика – трябва ли да има Ден на жената и кои жени трябва да празнуват. Ден на жената или ден на майката е всъщност 8 -ми март?

    В този ред на мисли, искам да ви напомня, че една жена се превръща наистина в такава, не когато й пораснат гърди или започне да води полов живот(както си мислят някои момичета), а когато стане майка.

    Затова този текст днес няма да бъде по темата има ли истински жени, че да празнуват осми март. Това е текст ЗА истинските жени – нашите майки които често остават недооценени.

    Често наблюдавам как се променят жените след като родят. Знаете ли, това си е като магия. И най-лудите, непокорни жени, купонджийки, кариеристки сякаш късат със старото си ''аз'' и започват нов живот като майки. Отговорни, грижовни, любящи.

    Именно тези жени, нашите майки заслужават осми март. Но не този комерсиалния женски празник с цветята, милите пожелания и подаръците. Заслужат един друг, по-различен ден, ден, в който тихичко им прошепваме ''благодаря''.

    Заслужават да чуят тези думи и повярвайте, те са дори по-ценни от така исканото ''обичам те''.

Днес аз ще благодаря на моята майка, но сигурна съм, че в думите ми ще припознаете вашите, ще ви върна в детските спомени и ще ви накарам да се усмихнете и да бъдете благодарни на жените, които са ви отгледали.

Благодаря ти, майко, за безграничната любов, която никога не съм спирала да усещам.
Благодаря ти за лишенията, на които се подложи, откакто ме роди, за да може аз да съм добре и да имам щастливо детство. Благодаря за стотиците нощи, в които не си спала, притеснена от това, че не чувствам добре. Благодаря за времето, за твоето свободно време, което винаги си посвещавала на мен …
За дългите разходките, за забавленията с теб, ти благодаря.
Благодаря за моментите, в които стоически ме чакаше да се наиграя в градинката, въпреки че умората личеше на лицето ти … помня ги. Благодаря, че търпеше детския ми инат и неспирни капризи …
падайки от колелото, не ми помогна да стана и тогава разбрах, макар и още малка, че трябва да се науча, въпреки болката и ожулените колене да се изправя и да продължа …
И за дългите нощи, в които седеше да пишеш домашни с мен, благодаря …
Както и за това, че стоически ме изтърпя през лудото ми детство и ужасния пубертет …
Благодаря ти за подкрепата и за съобразителността …
И за възпитанието …
Благодаря, че ме научи да умея да обичам …
Да се боря и да преследвам мечтите си …
И да ценя важните неща повече от всичко материално, което ни заобикаля ...
Благодаря, че ме остави сама да избирам пътя си и никога не ми наложи мнението си …
И, че винаги си до мен в трудните моменти … и винаги знаеш какво да кажеш, за да се почувствам по-добре …
И за думите ти, че всичко ще е наред, ти благодаря …
И затова, че никога не предпочете себе си пред мен…

Благодаря ти.

Днес е просто един пореден меркантилен празник, който обаче може да се превърне в нещо наистина ценно, в един хубав спомен, ако за момент се замислим колко трябва да бъдем признателни на нашите майки. На онези майки, които ни чакат вечер притеснени да се приберем, които тръпнат в очакване до телефона за момента, в който ще чуят гласа от чужбина на порасналото си дете, на онези, които живеят в лишение, за да има пари за децата. И няма значение дали са на 20, 40 или 80 години, дали са от град или село, с образование или без. Важно е само колко много са ни дали.

Защото в държавата, в която всеки ден се псуваме на майка, понякога трябва да намерим време и за едно тихо и красиво ''благодаря''.