Актуално
                                                                        Вечният Джоко Росич. Биография на величието.

Адриана Аврамова | 22/02/2016

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Вчера се навършиха 2 години от смъртта на великя актьор, мъж и българин Джоко Росич.

Признавам си, бях забравила за тази годишнина.

Бях забравила дори, че този човек не е сред живите.

Той е толкова голям, вечен и токова...безсмъртен, че някак не приемам кончината му.

На десктопа на компютъра ми от години седят негови мисли. Когато включа лаптопа, прочитам ги и с усмивка се сещам за него.

Припомням си и единствената ни среща.

Беше ноември 2013-та.

Няколко месеца преди да почине. Бяхме поканили Джоко Росич да гостува в „Предаването на Карбовски”.

Помня, каза по телефона на моя колежка, че не е добре със здравето, не е за пред публика, но все пак дойде. Защото имаше какво да каже, а може би, защото тайно е знаел, че скоро няма да има тази възможност.

Джоко Росич караше хората да се обръщат след него, в студиата на ТВ 7 през онзи студен ноември. Посрещнах го, той ми разказа, че вече почти не вижда, че е зле и с краката, понечих да му помогна, за да стигнем до сета на предаването, но той отказа.

„Мога и сам, миличка” ми каза, а сякаш беше твърде горделив да приеме помощ. После, през дългия път през декорите, продължи да ми разказва разни неща. Говорихме си за езика, беше си наумил, че иска да говори в това интервю за загубата на красивия ни български език.

Съгласих се, беше прав, дори не се бях замисляла, че и аз давах своя принос за това, използвайки постоянно съкращения и чуждици в изказа си...

И така, докато си разсъждавах върху казаното, неусетно стигнахме до декора на „Предаването”, Джоко Росич се настани срещу Карбовски, подпря прилежно бастуна до себе си, рекламите бяха на финала и започна интервюто.

Най-тъжното интервю на света. Не толкова, защото беше едно от последните, които Росич даде, може би дори последното. То не беше просто интервю с въпроси и отговори. Беше нещо като завещание.

За голямата си любов  започна да разказа великият Росич. За жената, която толкова е обичал. За скъпата му Лиляна.

„В траур съм....Лиляна. Мислех, че като мине 2-3-4 месеца ще поолекне, ма то не ще да поолеква, става все по-страшно. Аз...макар че тази жена я обичах толкова години, 50 години, не съм си давал представа колко я обичам. И колко е страшно, когато я няма...”.

След тези думи на този голям човек и невероятен мъж се усетих как седя някъде отстрани до камерите и бърша сълзите си. И съм сигурна, че всеки гледал това предаване, всеки чул тези думи, е направил същото.

В крайна сметка, всички ние, дали го признаваме или не, търсим и искаме любов. Но не каква да е любов. Не тази временната, гротескната, не тази с караници и изневери, не тази - модерната, а истинската.

И когато някой ми каже, че такава няма, бих му посочила за пример Джоко и Лиляна.

За разрушителната липса продължи да разказва Росич. За тъгата, за отминалите споделени мигове...

И тогава разбираш, че любовта, красивата и истинската, онази от филмите, наистина съществува. Но тя не е в бита, в изневерите, в секса ... тя е в хармонията. В подкрепата, в уважението, в нуждата.

В това да бъдеш мъж и да можеш спокойно и откровено да говориш за величието на жената до теб, да осъзнаеш и признаеш какво другият е сторил през годините за теб, как ти е помогнал.

Всъщност, на финала на живота, когато вече сме стари, трудно ходим, говорим и мислим, когато няма как и с кого да изневерим, тогава може би, ще осъзнаем истините на Джоко Росич, които той, като мъдрец винаги е знаел.

И ще разберем величието – на този човек, и на обичта.

Прекрасен, Джоко Росич.

Той е от онези мъже, които казвам, че вече не същестуват.

Той е всичко, което една жена би искала да има.

Той е от онова изгубено поколение, което вече едва ли ще се повтори.

И накрая, понеже този текст започна като спомен за една среща и едно интервю -завещение, ще ви припомня още нещо от разговора между Карбовски и Джоко.

 За езика ни, българския. За неговото изтъняване, за едни неща, за които ние, невежите, не се замисляме. Не се усещаме, че участваме и подпомагаме  за това красивият ни език да се напълни с грешни думи. Забравяме как да го използваме правилно. А нали знаете какво е нацията без история ...

Същото е и за тази без език.

И съвсем накрая - за мен беше чест да стисна ръката на един голям човек. Но преди всичко съм благодарна.

Толкова съм ти благодарна, Джоко.

Задето ни показа как се обича. Жена, семейство и родина.

ВИДЕОТО, ТУК:


Джоко Росич в "Предаването на Карбовски" /16... by dark_angel_98

 



Други статии от този автор



Коментари