Колко е срамно да бъдеш стар

Не е тайна, че застаряваме, остаряваме, отрицателно прираст-ваме, с всяка изминала година все по-малко стават детските градини и все повече - старческите домове...

Раждащите майки гледат да оставят поколението си, в която и да е държава, различна от България, българското гражданство е срам за младите и допълнително тегло за старите кокали...

Уви!

Това е нищожен проблем на фона на това колко изоставаме ментално!

Често чувам – „Няма нова рок музика. Каквото е било, беше...“ и AC/DC до дупка... А всъщност идва познат от Америка, водим го на бар и той пита изумен – „Защо слушате Нирвана?!“. Щото за друго не сме чували. От великите години на Нирвана до момента – ние въртим само тази плоча.

И въпросът е защо?

Защо не познаваме новите рок-банди?

Защо и кога застинахме във времето?

Защо у нас идват само нафталинени величия?

Защо рекламата на България се презентира от динозаврите – Силвестър Сталоун, Антонио Бандерас и Брус Уилис?

Защо само те са идвали до тук?

Защо нищо ново не посещава страната ни?

Сякаш сме си създали непробиваем щит срещу промени. И еволюция.

Само демографският срив ли е причината? Или пък той е следствието от блокажа на цял един народ.

Не можахме да преодолеем стреса от внезапната промяна преди повече от 25 години  и останахме там. В ступор. С носталгия по онова, което беше. И невъзможност да осъзнаем и поемем животите си в собствена власт.

Очарователна е гледката на семейства от няколко поколения, които посещават стадионите и заедно пеят незабравимите хитове на Уайтснейк. Докато само на километри разстояние – в Сърбия има фестивали, които събират света. А ние сме остров на забравата. Или по-скоро на спомена.

Ако искате да си спомните за доброто старо време – посетете България. Дори бирите не успяха да се преборят със световните тенденции. И се върнаха назад. Ретро. От любов по миналото.

Ах това минало...

Закърмихме и децата си с него и не им дадохме право на бъдеще.

Сега те се оказват пред света с чифт ретро-гащи и се чудят защо той не ги приема и ги гледа с презрение.

Сега по улиците ходят най-младите фенове на Бийтълс в света и хипнотизирани старци, които на равни интервали повтарят – „Едно време какво беше...“

Каквото било, било. Светът продължи.

 Интересно ми е ще разберем ли, ако дойде Апокалипсисът, или прогнозите, че страната ни ще бъде единствената оцеляла, ще се окажат верни...

Толкова безапелационно назад, че е недосегаема за ничие настояще!

Айде „Уиски ин да Джар”, че старите парчета на Металика, още са нашите топ-хитове!