Защо у нас е тъжно?

Живея в центъра на един от най-големите български градове в блок, разполагащ с паркинг, снабден с бариера и ползващ се само от нас, неговите обитатели, и чат-пат наши гости.

Паркирането в тази част от квартала е доста затруднено поради лоша инфраструктура, пренаселеност, неизползване на гаражите по предназначение, нежеланието да се плаща за паркинг и ред други.

Ето защо почти всекидневно се налага да се борим с хора, спиращи за малко или не толкова за малко по тротоари, на тесни кръстовища и направо пред входа на двора ни. Още повече, в съседство се намират местни административни служби и положението става...задръстено.

Днес, прибирайки се вкъщи, карам бавно по тясната уличка зад нова малка японска кола. Пред бариерата включва аварийните светлини, слизат две жени...но автомобилът с шофьора остават на място. За да избегнем и двамата даване на заден с цел освобождаване на място за моето прибиране, предпочетох да слезна и да кажа на „колегата” да се възползва от вдигането на съоръжението и да обърне в двора, а аз през това време да си паркирам спокойно. Само с измушването ми от моята малка кола (висок съм 194 см, но нищо застрашително) забелязах как „нарушителят” стисва волана и като че ли се приготвя за нещо...

„Добър ден, господине, аз как да си влезна, живея ето тук?” – казвам усмихнато аз. След което отпратих поканата за маневра в двора.

Тук идва тъжното.

Не, не е липсата на паркинги или това, че някой ми стои на аварийки пред портата. Тъжното беше страхът в очите. Или по-скоро тихата радост, че не е набит. Набит заради паркомясто... или нещо подобно. А защо не и наплют, това също е възможно!

Наглед тази елементарна битова ситуация за мен казва много.

Другият шофьор беше на около 50-годишна възраст, добре облечен, възпитан. Аз съм на 24, все още спадам в категорията млад, неосъждан, неженен и прочие.

Слизам от колата и се отправям към входа...при което същият мъж притичва, за да ми се извини още веднъж, да ми каже, че са дошли по работа в административната служба и да спомене, че винаги, когато пречи някъде, стои на аварийни и в колата. Още малко и щеше да ми благодари. Пожелах хубав ден и подминах.

Стана ми тъжно, че човек на годините на родителите ми явно вижда в моето поколение някакъв вид заплаха.

Аз претендирам, че съм европеец (не само като месторождение и гражданство, а като манталитет), но не го виня! И той гледа новини, и той чете вестници.

Знае, че в България се бие и се убива, включително и за паркоместа. Ако смятате, че драматизирам, просто се огледайте, докато шофирате утре – вижте яростта в погледа, тежестта на крака, самодоволството в усмивката на този до вас – яхнал 100 коня за някакви си 1000 лева.

Замислете се дали и вие не държите гаечен ключ под седалката. И вас не виня, но е тъжно, съгласете се!

АВТОР: Ясен Крайчев