Аз, Мишената

През социализма бях малко дете.

Всички се бореха за мир, но се готвеха за ядрена война.
Даваха страшни филми за измъчени японци, болни от някаква хирошимена болест.
 

Аз бях мишената. Като ученик разбрах, че в американската база Бриндизи (Италия), има ядрени ракети, насочени към София.

Или друга база беше, казваше се Комо. 

Много ме беше страх от ядрена война като дете. Чувствах се мишена, като япончето, което няма да знае откъде му е дошло.

Ядрената гъба беше моя кошмар, нямаше такива разглезени неща като Баба Яга.

После, за смях без никой да ми каже, се оказа, че трябва да служа в ракетно поделение.

Задача 4 беше да удариш турците с ядрена ракета през нощта, изеднъж, ей атака, както пътуваш, спираш и стреляш.

Славни времена.

Бях изчислител, много пъти стреляхме по Истанбул, Одрин и Солун. Само че нямахме ядрени глави. Само репетирахме, тренирахме, вдигахме ”голямата краставица” (СС22, Скъд) , стреляхме на халост. 

Веднъж объркахме ъглите на ракетата и застреляхме Пловдив. Смешно беше. И ни наказаха.

После унищожихме ракетите. И някакси отдъхнах. Няма запас, няма армия, няма нищо. Свобода. Това беше мечта.
Сега, двадесет години по-късно Путин ще изправи на руска територия още едни нови 40 ядрени тактически ракети. Познайте към кого.

Аз съм на 40.

Животът ми е разделен на двайсетачки.

Първите двайсет години бях мишена на американските ракети, защото тук беше пълно с идиоти, които поддържаха съветите.

После двадест години сякаш небето се проясни. Никого не поддържахме. Хубаво беше.
Следващите двадесет години ще съм мишена на руските ракети, защото някакви нови наши идиоти поддържат американците.
Аз пак съм мишена. И ми е все едно откъде могат да ме застрелят с ядрена ракета. От изток или от запад?! Това ли се промени?

Посоката, откъдето може да дойде войната. Ми то нищо не се промени, само врътнахме задника си.

Не разбирам как така се оказах пак на фронтовата линия. 
Имаше ли друга възможност, след като сме яли американски ракети на закуска със сутрешния вестник, сега да не си сервираме бъдещи руски такива?!

Можеше ли да бъдем неутрални? Можеше. Но за това трябваше смелост.

А смелост няма - и преди, и сега.

Сега дори по-малко знаем за това, че сме мишени.

Аз, преди мишената на Рейгън, днес мишената на Путин - може ли да си тръгна аз, от тоя полигон?!

И няма да е заради Рейгън и Путин, а заради въртозадието родно ще си скъсам черния потник и ще се махна.
Живял съм на полигон, служил съм на полоса – знам, че на такива места нема нито живот, нито гробища.
Мамка му и късмет исторически, ракети да те преследват цял живот.