Към Щастливеца!

Към Щастливеца!
11-06-2015г.
99
Ангел Джамбазки

Малко градове в Европа, още по-малко столици имат такова съкровище до себе си, каквото е планината Витоша за нас.

Затова е и жалко и странно, и тъжно, че на повечето столичани и „гости на столицата” (кой повече, кой по-малко), забили поглед в обувките и прашните тротоари, не им хрумва да погледнат нагоре и да видят прекрасната панорама към Камен дел и Резньовете на фона на кристално синьото небе, особено по това време на годината. Всъщност няма годишно време, в което гледката към Витоша да не е едновременно и величествена, и вдъхновяваща.

Спомням си на времето, като малки, когато баща ми ни водеше с двамата ми братя, почти всяка събота и неделя, ту до Златните мостове, ту до хижа „Родина” (тогава ведомствена на БДЖ, с огромно пано над входа, изобразяващо, паровоз, който излиза от крива, целият в пушеци и дим, което винаги ни оставяше без дъх), хижа „Тинтява” или хижа „Бор”. Друг път се качвахме към Офелиите и Филхармонията, или през Ветровала до Кумата. По-рядко стигахме до Щастливеца, което е и част от причината да напиша този текст, но за това по-късно.

Обикновено се качвахме от Руски паметник на 5-цата до Княжево и оттам нагоре през чешмата „Белята вода” (именно „белята”, а не „бялата”, както я наричат повечето незапознати с планината, защото водата е много студена и прави беля, особено, ако я пиеш потен), покрай Тихия кът, Дендрариума, паметника на Мечката до Златните мостове. Оттам вече, зависи от времето, или към Момина Скала и Родина, или към Ветровала и Военния почивен дом.

Никога няма да забравя нито извънземния звук на вятъра в боровете на Ветровала, нито вкуса на въздуха под тях.

Нито вкуса на лещата в малката столова на Момина скала, когато си изморен като куче и мокър, и кален, но щастлив и ухилен до ушите, с червени бузи и нос, и с филия в едната ръка и ведомствена алуминиева лъжица с издълбан надпис „БТС” в другата. Нито бодящите зелени одеяла в „Родина” и „Тинтява” и сладката миризма на дим и есен от нажежения до червено варел, поставен в средата на столовата.

Зимата се спускахме с три, направени от баща ми шейни от тръби и дъски по панорамния път от Златните покрай Кулата. Честно казано, повечето време бяхме забили глава в преспите, отколкото на шейните, губихме шапки и ръкавици, но се прибирахме мокри, кални, раздърпани, смазани и доволни. Много, много доволни.

Над завоя към Тихия кът има панорамна площадка, от която като на длан се виждат Люлин (планината, не квартала) и цялото софийско поле на север и на запад. Когато се случеше по същото време да минава влак по пернишката линия (тогава имаше БДЖ, беше най-мощната и модерна железница на Балканите и влаковете вървяха често) дълго слушахме протяжния вой на локомотивната сирена, стелещ се в мъглата над полето.   

Няма да забравя и пламъчетата на минзухарите и синчеца, пробиващи снега, най-вече около Офелиите и Яворовата поляна, нито гледката към Черни връх от морените над Златните.

Нито зверския преход през клека, около някогашната писта „Конярника”, под отдавна умрелия лифт, за да се стигне до билото и подхода към Черни връх от запад. Нито гледката от билото - на север докъдето поглед стига се издига гранитната стена на Балкана, с открояващите се Ком, Мургаш, Вежен, на запад - трудно различими в морето от върхове Вискяр и  Руй, по-отчетливо разпознаваем - Руен, на юг - величествената Рила. Море от планини и върхове, видени сякаш от покрива на света.

Никой, който някога е достигал до чайната на Алеко, никога няма да забрави вкуса на витошкия билков чай. Няма да забравя и колко пъти падах по нос по „Заека”, под Романския, докато се учих как се прави „рало” със старите ски на баща ми с кожени ремъци и автомати „Кандахар”.

Няма да забравя и песните на бабите от безбройните туристически дружества, помъкнали огромни раници, пълни с храна и водещи тълпи беснеещи внучета. Прекрасни.

Именно за тях ми е думата. Планината беше пълна с хора. Беше пълна с баби, дядовци, внучета, с млади хора. Когато нашите бяха заети и не можеха да ни водят в планината събота и неделя, водеха ни баба и дядо, лека им пръст. Но като възрастни хора, не можеха да се качват пеша. Обикновено хващахме автобус или от автогара Овча купел, или от Хладилника.

Автобусите бяха пуфтящи грохнали чавдарки, едвам душа носеха, но винаги бяха препълнени до тавана. Същата картинка беше и при входовете и на Драгалевски и Княжевския лифт и пред Бай Кръстьо.  

 

Чакаше се на опашка, чакаше се часове, имаше вечни скандали, пререждания, бутане, изобщо пълна програма на прелестите на късния соц.

Но бяха вечно препълнени и нагоре, и надолу. Хората обичаха планината и й се радваха. Посещаваха я. Живееха с нея. Почиваха си горе, над градския смог.

Години по-късно, във времената на „приватизацията” някой мерзавец, по право цяла тълпа мерзавци, продадоха „Въжени линии”, част от които се оказаха и Драгалевския лифт и Княжевския лифт, и лифта „Бай Кръстьо”, както и десетки влекове, дотогава част от градския транспорт, забележете.

Така ги продаде, че вече години наред не работят. Не работят, защото собственикът им изнудва общината. И/или държавата. И, докато върви тази мерзавска разправия, съоръженията бездействат и достъп до планината пред тях няма. 

После друг безумец е решил, че автобусните линии, които стигаха до Алеко и до Златните мостове не били „печеливши” и ги спрял. Все едно на Градския транспорт това му е загубата, та като ги спря и цъфна, и върза, но това е друга тема.

И така - без лифтове, без автобусен превоз, планината остана затворена и недостъпна за обикновените хора. За нормалните хора. За хората с по-ниски доходи, за пенсионерите, за тези, които нямат автомобил или не могат да си позволят разхода. Беше им отказан достъп до прекрасната възможност да си починат на чист въздух и на спокойствие.

Парадоксално. Автомобилният достъп до Витоша също е забранен, само дето никой не спазва забраната. Забранителните знаци над Драгалевци и Бояна редовно се чупят или просто се пренебрегват. И планината е пълни с коли. Стотици. Хиляди понякога.

Хора, които отиват по ресторантите или смятат да паркират до пистата, за да не се изморят, като повървят 50 метра пеша. Хайде помислете, кой нанася повече поражения на въздуха и околната среда - една автобусна линия или стотици автомобили. И тук даже не говоря за тапите, за задръстванията, за опасните ситуации и катастрофи - и на Алеко, и Златните мостове.

В тази ситуация, в качеството си на съветник, преди година внесох доклад в Столичен общински съвет, с който предложих линиите на Градския транспорт до Витоша да бъдат възстановени. Докладът беше изключително професионално подготвен, със спирки, време, маршрут, всичко, за което благодаря на екипа, който ми помогна в изготвянето. На г-н Контрера, г-н Антов, г-на Цветанов и всички останали, работили по темата.

Колегите съветници го подкрепиха, след което последва обичайното административно мотане.

Така или иначе, година и половина по-късно, след натиск и заплаха за протести, Центърът за градска мобилност публикува съобщение, че считано от 06.06.2015г. до 15.09.2015г. маршрутът на линия 63 се удължава до местността „Златните мостове” във Витоша планина. С тази мярка, осъществена след моя доклад, със заповед на кмета на Столична община, се създава един вид експериментален маршрут, който да осигури достъпа на столичани и гостите на София до това знаково за Витоша място.

Решението идва, след като една година и половина упорито и последователно настоявахме да бъде осигурена редовна автобусна линия до Златните мостове. В резултат на компромисно решение по инициатива на заместник-кмета по транспорта, г-н Христов, се възприе решението за удължаване на маршрута на линия 63 до местността. Това е един възможен вариант за извършването на анализи, които да се ползват за бъдещото решение да се възстанови и линия 61.

Тази събота и неделя линията тръгна за пръв път от години. Нашият софийски организатор, г-н Грънчаров я изпробва със съпругата и сина си. Впечатленията са уникални. От третата спирка автобусът е препълнен и хората остават по спирките и недоволстват. Това значи, че има нужда от нея. Пак ще напиша, тази линия отваря достъпа до планината за обикновените и нормални хора. За възрастните и за децата, за хората с по-скромни доходи.

Това е малък, но за мен важен и вдъхновяващ успех. Това е една добра новина. Желая на всички да се качат, да видят, да се разходят, да имат своите спомени. От Лалето, от Щастливеца, от Ветровала, от Кумата, от Конярника, от Черни връх. 

Поуката от развръзката с градския транспорт до Златните мостове е много проста и ясна - необходим е силен обществен натиск, за да бъдат накарани институциите да си свършат работа.

 

За информация на заинтересованите:

Автобусите ще тръгват:

от спирка "Бул. Цар Борис Трети" посока Златните мостове - 09.10, 10.00, 10.52, 11.52, 12.52, 13.52, 14.52

от спирка "Ж.к. Красно село" посока Златните мостове - 09.15, 10.05, 10.57, 11.57, 12.57, 13.57, 14.57

от спирка "Златните мостове" посока "бул. Цар Борис Трети" - 10.00, 11.00, 12.00, 13.00, 14.00, 15.00, 16.00

Сега, когато имаме възможност да ползваме градски транспорт до Златните мостове, е наш ред да покажем, че от линията има смисъл, и има нужда.

И една молба накрая - след като вече можете да се качите с автобуса до горе, не го правете с кола. Пазете я тази красавица. Защото Витоша е безценнен капитал. И, защото зеленото е родолюбие.

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.