За страха на родна почва...

За страха на родна почва...
02-04-2015г.
16
Читател

Ветераните казват, че войната остава с теб до края на живота ти. Че спомените не избледняват, че преживяното напомня за себе си всяка вечер в съня ти. Не им вярвах. Нямах причина да им вярвам. Бяха изминали 8 години, откакто свалих униформата и се върнах от Ирак, а изживените там миговете останаха, заровени дълбоко в подсъзнанието ми. Единствено болките в кръста, причинени от носенето на 30-килограмовата раница, от време на време ме подсещаха за годината, прекарана в адска жега и непрестанен страх. Сега обаче бях у дома, в България. Нямаше го страха, нямаше я жегата, нямаше ги картечните залпове и виковете на командирите. Всичко бе забравено. До онази паметна вечер.

Беше късно, помня и точния час – запечатал се е в съзнанието ми – 23:03 ч. Тогава чух и усетих първия тътен. Замръзнах за секунда. Последва втори. Нима това наистина се случва? Та аз съм си вкъщи, не може, не трябва, няма начин! Помислих си, че полудявам. Дали не си въобразявам? Огледах се, за да се уверя, че е така. Уви, грешах. Посрещна ме вцепененият от ужас поглед на съпругата ми на седалката до мен. В очите й виждах отражението на собствените си зеници, които се бяха разширили до такава степен, че изгледах като готова за атака котка. Стиснах здраво ръката на жена ми. И до днес не знам дали го направих, за да й вдъхна кураж или тя на мен. Дъщеричката ми седеше в скута й с насълзени очички и прехапани устни. Мъжко момиче е, не обича да плаче. В този тежък момент тя показа повече мъжество от мен, емоциите надделяха, а виковете около мен се засилваха. Захлипах и усетих как сълзите се спускат по скулите ми. Страхувах се за семейството си, страхувах се за себе си. А тресенето и гърмежите продължаваха. Не бях плакал от години, но сега страхът пак беше с мен. Той и спомените от войната. Тогава разбрах, че аз съм напуснал Багдад, но Багдад мен – не.

Непрестанните тътени сякаш ме унесоха. Сякаш заспах и се върнах там. Отново бях във военния самолет на 5000 метра над Ирак. Хванал здраво картечницата, гледах разрушението отвисоко. Бяхме в турбуленция, стисках дръжките на оръжието, а ръцете ми не издържаха, умоляваха ме да пусна. Чувах и противовъздушните оръдия някъде там, долу, насочени към нас с нажежените си цеви и една единствена цел – смърт. Потта се стичаше по челото ми. Забърсвайки я, усетих изскочилата на челото ми вена. Нервите ми не издържаха, бях развалина. Точно като стотиците сгради под мен. Ръцете ми натежаха, краката също. Питах се дали смъртта боли, но далеч не бях се примирил с нея, ужасяваше ме.

Усетих удар, после втори. Разсъних се. Отново бях до семейството си, а жена ми отчаяно ми удряше леки шамари, за да ме свести. В погледа й се четеше облекчение. Виковете около мен бяха затихнали, бебешкият плач също. Ужасът бе приключил. Магистралата свърши. Край на дупките, влязохме в София.

Автор: Иван Меграби

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.