България над всичко

Марио Мишев е 21-годишен студент по политология в Софийския университет.

Може би името му не ви говори много. Засега.

Ще ви подскажа - Марио е един от създателите на сайта “Българска история”. Заедно със своите приятели - Иван Кънчев и Ивомир Колев се захващат с трудната задача да припомнят на българите и най-вече на младите граждани що е то “родолюбие”. Триматa обикалят страната и изнасят лекции по родолюбие пред учениците от цяла България.

Миналата годината с много усилия, труд и желание издават книгата “Българската история в 100 личности”. Днес вече са готови с втората книга от поредицата – “Българската история в 100 събития”.

За “добрия пример”, България, бъдещото и мястото на историята в живота ни, четете интервюто с Марио.

И нека си пожелаем повече такива млади,  работещи и нахъсани българи.

За да я има България. И нас.

Разкажи как се роди идеята за сайта „Българка история”, онзи ден се навършиха 3 години от създаването му.

Винаги съм твърдял, че хубавите неща стават случайно и „Българска история“ не прави изключение. Всичко започна от една Фейсбук страница, която аз и двама мои съученици създадохме през 2012 година. Тогава бяхме 18-годишни и до голяма степен желанието ни да развиваме идеята беше плод на младежки ентусиазъм. За три месеца страницата събра десетки хиляди последователи. Виждахме, че това, което правим се харесва и решихме да отделяме все повече време за него. След това се роди идеята за създаване на образователен сайт, а с него дойдоха и всички проекти.

Издадохте книга „Българската история в 100 личности”, преди дни издадохте и втора книга на историческа тематика. Има ли интерес към такъв тип литература?

Ние сме реалисти и се стремим обективно да преценяваме дали да реализираме дадена идея или не. Точно заради това изпитвахме известни колебания, когато се захванахме с писането на историческа литература. Няма какво да се лъжем – българинът не чете много. Противно на очакванията ни обаче, продадохме почти целия тираж на първата книга, който е значително над средния за страната. Що се касае до „Българската история в 100 събития“, втората ни книга -  трудно ми е да преценя, тъй като са минали само няколко седмици от пускането й на пазара.

От колко души се състои екипът ви, как разпределяте задачите ?

Екипът ни се състои от 7 души, като може би тук е мястото да кажа, че никой от нас не учи история. Всички сме студенти по различни специалности, но до голяма степен, те са с историческа насоченост (право, политология, международни отношения). Екипът ни е малък и сплотен, а фактът, че всеки един от членовете му върши работата си доброволно ме кара да вярвам, че съм се обградил с правилните хора.

Интересно ми е... вие сте млади, интелигенти хора, в реда на нещата е да заминете да учите и работите в чужбина, а вие сте тук, в България... Защо?

Има много неща, които ме задържат тук. И не говоря само за семейството и приятелите. По-скоро е някакво чувство. Истината е, че пред мен стоеше изборът дали да замина или не. Завърших езикова гимназия и по-голямата част от съучениците ми в момента са или във Франция, или в Белгия. Вярвам, че те са направили правилния избор, точно, както аз направих моя – България е мястото, в което съм решил да остана, правейки нещо смислено за нея. Никой не е задължен да остава тук, все пак не живеем в комунизъм. Пагубното е, че все повече млади хора правят този избор, а статистиката е наистина стряскаща. Страната ни трябва да върне тези хора, защото те могат да бъдат идейния двигател на промяната. Засега, обаче, не виждам как това ще стане.

Обикаляте страната и изнасяте лекции в много училища - как протичат и каква е целта им?

Всъщност, това е основната дейност на „Българска история“. За две години успяхме да посетим около 80 училища в 70 града, включително и няколко в чужбина, където има български общности. Действаме по покана на преподавател, директор или ученик – не искаме да се натрапваме. Целта е ясна – посещенията на училища изразяват стремежа ни да популяризираме българската история сред подрастващите. Изпълнението – не изнасяме конкретна тема, а говорим за нуждата от познаването на родното минало. Служим си с клипове, снимки, колажи, графики. Държим да е по-увлекателно и учениците да запазят хубав спомен от посещението ни. В крайна сметка, всички те трябва да погледнат на историята ни по различен начин – тя не е просто една наука, включваща сухи факти и цифри, а напротив – тя може да е онзи народообединяващ фактор, от който днес се нуждаем повече от всякога. Това е и причината да държим да се срещаме с по-големи ученици, най-вече в гимназиален курс, защото с тях може да осъществим по-лесно контакт и да обсъждаме не само исторически въпроси, но и проблеми, касаещи страната ни днес.

Какви са ти наблюденията от учениците, пред които изнасяте лекции - имат ли представа от историята, интересно ли им е?

Като цяло нивото е ниско, особено в някои региони на страната. И тук не си говорим само за историята, говорим си за цялостно отношение към учебния процес. Нихилизмът в образователната система е многопластов – от учениците, през преподаватели, до чиновниците в МОН. И трите групи имат своите големи изключения. Никой обаче не си дава сметка, че най-малко вина имат учениците – ниската им ангажираност е просто следствие от всички недоразумения в настоящата ни образователна система. Що се касае до уроците ни, интересът със сигурност е по-голям, може би заради това, че сме млади или пък заради подхода ни.

Трябва ли да има предмет „родолюбие” в българското училище?

Този въпрос ме връща на една много интересна случка. Всяко лято аз и екипът ми обикаляме обезлюдени села в страната, за да съхраним историята им. Срещаме се с последните им жители и заснемаме това, което имат да ни кажат. Преди две години посетихме село Тешово – малко планинско селце с не повече от 100 жители. Там срещнахме Костадин Керимов - 91-годишен бивш директор на вече несъществуващото училище в селото. Изключително ерудиран, благ и спретнат човек с две висши образования. Отношението му към историята и въобще към България ни накара да го попитаме дали по негово време са преподавали родолюбие в училище. Той ни изгледа с почуда и през смях ни каза, че родолюбието не се преподава, то се възпитава. И то от най-ранна детска възраст. Каза ни, че всеки един от неговите учители, независимо дали в началното или в гимназиалното му обучение, му е говорил за това как човек трябва да помага на страната си. Така смятам и аз. Училището трябва да дава тази родолюбива основа и всеки сам да избира дали да я надгражда.

Модерно ли е да си „патриот” в днешно време?

Все по-често отбягвам думата патриот и то не само, защото е чуждица, а, защото е натоварена с негативизъм. За което трябва да благодарим на голяма част от политическата ни класа. Предпочитам да наричам себе си и хората около мен родолюбци. Прекрасна българска дума, криеща в себе си точно това, което трябва да бъдем всички ние – цивилизовани граждани, уважаващи и ценящи мястото, на което сме родени. Колкото до това, в какво точно се крие патриотизмът днес, отговорът е съвсем прост. Един обикновен акт на изхвърляне на боклука в кошчето, а не през прозореца или на улицата, е напълно достатъчен. Може да звучи смешно за някои, но промяната изисква малки и бавни стъпки. И е време българите да започнем да ги извървяваме, за да не стане твърде късно.

Знаеш за скандалите относно учебници по история с грешна или непълна информация. Как ще коментираш... кой има полза от това децата да не се запознати достатъчно с историята ни?

Не вярвам в теориите за световни заговори или в системна държавна политика, целяща да ни направи неграмотни. Най-малкото, защото българската политическа класа не може да е системна и последователна в нищо. Всички тези недоразумения в учебниците са следствие от неграмотността, корупцията и безочието на компетентните лица. Това е един истински тумор за образователната ни система. А и фактът, че липсва будно общество, което да поеме нещата в свои ръце и да постави въпроса на дневен ред. Лошото е, че от всичко това страдат децата.

Защо е важно да помним историята?

Историята трябва да бъде практична наука, иначе не би имало смисъл от познаването й. Тя трябва да ни служи в настоящето, да се вглеждаме в нейните примери. Лично мен историите на хората, живели преди мен и то в много по-трудни времена, ми дават сила да не се отчайвам днес, да навия ръкави и да работя за тази страна. Техните съдби създават чувство за дълг у мен. Няма как да знам, че мъже от моя род са дали живота си в Балканските войни и да бъда равнодушен пред тяхното дело.

Има хора, които ще кажат, че по този начин живеем в миналото...

Нека кажат. Аз пък ще им отвърна, че историята се пише и днес. От всички нас. Още повече, че времената са лесни и не се изисква много, за да сториш нещо полезно за страната си. По-горе го казах.

„Българин да се наричам , първа радост е за мене”- актуален ли е този стих в днешно време - честно?

Иска ми се всички ние да направим така, че да бъде. Засега не е.

Кажи няколко причини да се гордеем, че сме българи ...

Вероятно мнозина биха Ви изредили клиширани исторически факти, като например това, че България е била на три морета или това, че сме най-старата държава в Европа, която не е сменяла името си от създаването й. Това е пример за неправилно тълкуване на историческите събития, от грешно разбран патриотизъм. Аз например се гордея с кирилицата и с факта, че в края на VIII век страната ни, в лицето на княз Борис I, е създала нужните условия, за да пристигнат тук учениците на св. Св. Кирил и Методий и да създадат азбука, която днес се използва от 250 милиона души. През 2007 година, когато България влез в ЕС, кирилицата бе едва третата азбука, която е използвана от държава-членка на съюза. Това ме кара да бъда горд.

Да се върнем обаче в настоящето - имаме ли поводи за гордост сега?

Имаме – добрите примери от настоящето. Колко хора са чували за Петър Гайдаров – 18-годишен пловдивчанин, който влезе в топ 10 на математиците в света? Или за Кристиян Малинов – 19-годишен врачанин, който вече има две издадени книги и то не у нас, а в САЩ. Да не говорим за хора като дядо Добри, които с това, което правят „удрят“ звучен шамар на всички, които не вярват, че и днес съществуват герои. Просто трябва да отворим очите си за доброто.

Какво ще кажеш на младите хора, защо трябва да останат в България...

Трудното винаги е по-интересно.