Защо не можем да опазим децата си?

Според статистика на МВР 120 деца са изчезнали на територията на България за 2014 година. Зловеща статистика.

Голяма част от тези 120 деца са избягали от домовете си тийнейджъри: търсещи любов, повече разбиране или искащи просто да натрият носовете на родители си. От полицията ги откриват след няколко дни и ги връщат, а после те отново бягат и пак, и пак, и пак. Един порочен кръг.

Преди няколко седмици основна тема за обществото беше един подобен случай. Камелия, която е само на 15 години, избягала от дома си, за да отиде при много по-възрастен от нея мъж. Искала да се омъжи за него и да живеят заедно.

Обществото, прекалено стреснато от хилядите други случаи на отвлечени деца, беше прекалено наплашено и дълго търси избягалата Камелия. Откриха я в къщата на любимия й - готвеща се да му стане жена.

Случаят на Камелия е показателен за това - как една хорска драма може да стане причина за голям обществен дебат.

Тази история трябваше да отшуми за три дни. Детето е изчезнало, намерило се е, драмата е разрешена. Но българите не сме такива. Ние веднага мислим най-лошото, просто, защото живеем в една от най-непазените страни. Пускаш детето си на улицата и броиш минутите до неговото прибиране. Ако то не се прибере, мислиш най-лошото: че е отвлечено, убито, изчезнало…

Чудиш се към кого да се обърнеш. Медиите надушват поредната сензация и обграждат дома ти. Появяват се всякакви специалисти, които коментират ситуацията и дават обективно мнение и становища по случая.

Понякога имаш късмет, ако това се нарича късмет, и детето ти се оказва в плен на любовна история и това се превръща в поредния битовизъм. В други случай обаче, нещата не са точно такива. Например - детето ти се превръща в едно от хилядите безследно изчезнали. Едно от тези, които няма да открият.

В крайна сметка си зададох въпроса- ние ли не можем да опазим децата си, или държавата е станала прекалено опасна за всички нас?!

В случая на Камелия определено може  да се говори за липса на родителско отношение. Явно нейните родители не са могли да й обяснят кое е редно и кое не. Не са могли да я изслушат- какво иска, към какво се стреми, за какво мечтае. За да избяга едно дете от своя дом, то трябва да не е намерило никаква утеха, трябва да се е почувствало задушавано от всичко, което се случва около него. Не можеш да обвиниш детето, че е постъпило по такъв начин: още от малки знаем, че когато видим опасност, трябва да бягаме. Е, момичето се е почувствало нещастно и застрашено, и е избягало...

В другия случай обаче, когато някой вземе детето ти, когато го открадне от детската площадка, или от магазина, до който сме го изпратили...

Когато не знаеш дали ще го видиш повече и се чудиш защо е станало така….тогава кого можем да обвиним?

Преди време моя позната каза нещо много мъдро: „В България всички психари са пуснати на свобода”.

И е много права. Тук можеш да видиш прецедента: убийци да се разхождат по улицата, все едно никога не са убивали. Луди да те причакват по спирките. Педофили да обикалят по училищата.

И как можеш да защитиш детето си? Как може да му помогнеш, когато е заобиколено от свят, където съществуват само лоши неща...

Можи би в България наистина трябва да придружаваш детето си навсякъде, за да не му се случи нещо. На пешеходната пътека, колкото и голямо да е то, защото не знаеш кой луд е прекалил с алкохола и е решил да се повози. До магазина, защото не се знае кой дебне зад ъгъла. На училище, защото много малко български училища имат камери и повече от един човек охрана, които да пазят.

В България трябва да следиш зорко детето си, за да не му се случи нещо. Защото ако не го направиш ти, явно няма никой, който да го защити…