Полетът на бръмбара

Нямам никаква идея за какво да ви разкажа в днешния текст... Лято е, световното приключи, продажбите в магазините за черна техника отбелязаха сериозен ръст, продажбите на бира – също. А аз седя в един кокетен апартамент във Валенсия, където съм на гости на сестрата на жена ми, гледам през прозореца как възрастни испанки, облечени и гримирани като за корици на модни списания “Трета възраст“ (не го знам това как е на испански, трябва да питам) се разхождат из квартала. И в миг съзирам един бръмбар. Не знам каква порода е това нещо. Не разбирам нищо от буболечки (и слава богу, защото доста мои приятели са понаучили това-онова за бубите от собствена тъжна практика). Бръмбарът приближава стъклото на прозореца (тук, във Валенсия, всички прозорци са с някаква много странна алуминиева дограма). Та, въпросният бръмбар поглежда, опипва обстановката и поема в посока плажа, защото се намирам в квартал, който е буквално на 300 метра от плажната ивица. Понеделник е. Аз съм във Валенсия, но, така да се каже, мозъкът ми е в България. Докато се стягам да се разходя заедно с жена ми и малкия до Средиземно море и да бухна телесата си в големия син алказелцер, продължавам да чета какво се случва с КТБ, БНБ, Василев, Пеевски, Доган, Борисов, Станишев, Мая, Вежди и неговите клети влогове и въобще, цялата демокрация на KLETA MAJKA BALGARIQ, взета накуп. Както би казал префиненият интелектуалец Ивайло Нойзи Цветков – „Крем де ла креме“ на демокрацията. „Да взема ли крем против изгаряне“ – пита жена ми от банята. Тъкмо да и отговоря, виждам, че съм получил съобщение във Фейсбук, в което пише – „Ти си КОМОНИЗД бе, ти си новата Достена Лаверн“. „Да, вземи, че изгорях“ – отвръщам аз и се наканвам да пиша отговор, но се сещам, че не съм в България, а на няколко хиляди километра оттук. И в този момент телефонът звъни. Непознат номер. „Може да е нещо важно“ – казвам си аз и вдигам. „Елате да си вземете таблета, готов е“ – казват ми от сервиз, намиращ се в центъра на София. „Ъъъ, ама аз, такова, нямам таблет, тоест – имам, ама си е в мен и слава богу му няма нищо“ – отвръщам аз. „Ох, извинете, станала е грешка. Съжалявам!“ – отвръща служителката, а в това време чувам на улицата, как двама души се карат нещо на румънски. Излизаме, за да идем до плажа. Испанците са хипита. Няма да видите някой ядосан човек. Поздравяват с „Оля!“ и аз се чудя как ли би се чувствала някоя девойка с това доста характерно славянско име, ако дойде тук. „Сигурно ще се върти наляво – надясно и ще си мисли, че всички я харесват“ – казвам на жена ми. На плажа е спокойно. Понеделник е. Водата е с температура на чай. Слънцето е коварно и ако не си внимателен, за отрицателно време ще добиеш цвят на кралска скарида. Отварям книга, пускам си някакво радио с класическа музика и се опитвам да се откъсна от реалността. И в този момент виждам бръмбара. Да, готов съм да се закълна, че това е същият бръмбар от преди час, който се опита да влезе в апартамента. „Ха, виж, бръмбар“ – казва жена ми, която току що е излязла от водата. „Тоя бръмбар са го пратили службите по следите на изчезналите пари от КТБ“ – казвам аз и се усмихвам, но в следващия момент усещам, че отново се вкарвам в българския филм, въпреки, че съм на почивка на няколко хиляди километра оттук. А бръмбарът преспокойно прелита над плажа и се понася нанякъде, където ще срещне някой друг идиот, който да го увековечи я с някоя мисъл, а с някой статус в Туитър или Фейсбук, я с някоя снимка в Инстаграм. Тръгваме си наобратно. Във Фейсбук се е появил хаштаг #нямадаплатим, посветен на КТБ. Имам още 3 лични съобщения, в които един демократичен момък ме уведомява, че съм последна дупка на кавала и че никой вече не помни кой съм. Чудо голямо. Аз самия не помня точно кой съм. Май бях бръмбар, който прелиташе над собствените си представи за това какъв трябва да съм и къде трябва да бъда. Бръмбар, който тежи толкова, че може да бъде наречен „прасе“, но не „бръмбар“. Бръмбар, който е забравил да лети и ползва нискобюджетните компании, когато му се наложи да отиде някъде. Торен бръмбар. Всички сме се превърнали в торни бръмбари и се храним с лайна. Където и да се намираме. Не за друго... Не че ни е вкусно... Просто от много дълго време насам това е единственото нещо, което ни се предлага за ядене. А сега ви желая приятна седмица. И последвайте своя бръмбар... В посока към общественото сметище...