Убийците ми Са по-добри От убийците ти

Живея в такава страна, където, ако завали дъжд, спира токът. Напоследък вали често. Вече дори само да гърми токът спира. Това ме убива. Всеки ден.

Замислих се тези дни, когато Делян Пеевски каза: „... убийците МИ... (са на свобода)“.

Може ли човек да притежава убийците си? Да са си негови? Може. ЧЕЗ се опитват да ме убият. Не мога да спя, да работя и да си сготвя. Заради тока. Токът, който плащам на ЧЕЗ. Моите убийци. Чешките ми убийци.

Пътищата ме убиват. Някой получава милиони евра, за да асфалтира. Асфалтът у нас се отмива като сол – от един по-силен дъжд. После чупя колата си. Катастрофирам. Или пътят въобще го няма. Мен лично ми става отчаяно, когато няма пътища. Това ме убива.

Убива ме здравната система. Зововете за помощ на малки деца, които аз трябва да лекувам, да събирам пари, да пращам в чужбина. Зов е дума, която звучи нормално в единствено число. „Зовове“ вече не звучи нормално.

Убийците ми са в Парламента. Бавни убийци, садисти, блокиращи и саботирали работата на цяла една държава. На живота ми. През телевизора ми.

Убийците ми са в циганската махала. Те още са деца там, в махалата, убийците ми. Още не го знаят. Но ме чакат да остарея и да ме убият. С нож или брадва, но задължително с хладно оръжие. Само да пораснат. Всеки ден снимам циганчета и се питам, дали някъде на кадрите ми не са и циганетата ми, убийците ми, бъдещите, моите. Някъде там са.

Убийците ми са в жълтата преса. Убива ме стандартът на работа, създаден от жълтата преса – сякаш да си журналист означава да свършиш работа на някого. Или да свършиш зло. Преди години казах и казвам, че вестниците на Пеевски са краят на журналистиката. Но те не са на Пеевски. Те са на купувачите им. Всяка сутрин.

Убива ме и всичкото скудоумие наоколо. Дори въпросът „Кой?“. Никой не назначи Пеевски. Той се назначи сам. Зад него стои, обаче, друга сила. Цяла партия, която ползва гласовете на превърнатия в сган народ, парчета вживотнени „българи“. Това ме убива. И митингите на офисния планктон пред Парламента няма да ме спасят. Няма да ни спасят.

Убива ме словоредът на Местан. Колкото повече той се изразява сложно, софистицирано, толкова повече се сещам за избирателите му – безглаголните, безсловесните.

Стоя под една ябълка, отрупана с плод. Няма деца наоколо да почупят клоните й, да я оберат. До ябълката има череша. После джанка. И те отрупани с плод. Няма деца. Това ме убива.

Всеки ден правя списък на убийците си.

Убийците ми са по-добри от убийците ти. Има такава песен. В алчността, безпардонността, скудоумието и свинщината сме ненадминати. Безскрупулно безчестие. Живея в него. Не съм невинен. Чакам си убийците.

Убийците ми. Те не са просто на свобода. Те са на власт. Местоименията са велика работа.

Колко хора останаха, които знаят какво е „местоимение“? Още един убиец. Запишете си го. На хартия.

Токът спря. Знаете ли къде е офисът на ЧЕЗ, централният, за да отида да убия един. Поне един човек с костюм и вратовръзка, преди да ме арестува прокуратурата за тази статия?