Няма кой да пише на полковника

Знаете, че не е коректно да се позоваваме на наскоро напусналия този свят Маркес. Не за друго, а защото в продължение на около 20 години книгите на Маркес бяха забранени за издаване в България. Някакви хора си го продавали по книжарниците, ама забравили да уредят авторските права...

И въпреки всичко не мога да не се замисля над факта, че тоя дъжд навън, който почти не е спирал от началото на годината, започва силно да ми напомня на онзи дъжд в Макондо. Дъжд, който според големия писател валял 5 години.

Непрекъснато.

И докато си мисля за това в сряда сутрин, когато телевизиите ни наводняват с един друг дъжд – този на лошите новини – се сещам, че и в българската литература имаме примери за дъжд.

„Като заваля дъжд, та цяла неделя“ – пише Елин Пелин, за да ни подготви за трагичната история на бедния селянин, който губи кравата си Сивушка по време на оран.

Не, това взе да става много елитарно, а па аз, скъпи приятели не съм от най-умните пичове в тая държава. Не съм нито Нойзи, нито чичо Калин Янакиев, нито някой писател-фриленсър с невропатия, пишещ на хонорар за онлайн изданието на вестник „Култура“.

Така че да не се напиням там, където напънът ще роди предимно смях.

Да пробвам друго – като гледам тоя дъжд, си мисля – боже, колко ли още ще продължи това нещо?

И тъкмо, отдаден на една особена меланхолия, отпивам бавно от кафето си – хоп – отвън минават някакви камиони.

От тях слизат хора, вземат маркучи и започват... да мият улиците.

Първоначално започвам да си мисля, че това е някаква грешка.

„А бе, такова, ъъъ, нали, когато вали дъжд, той таковата... ами той нали измива в крайна сметка“ – минава през тъпата ми глава тази мисъл.

А хората с маручите най-демонстративно мият улиците, става леко задръстване, някакъв изнервен шофьор на „Алфа ромео“ започва да свирка с клаксона, защото явно бърза за някъде.

Ставам и отивам да си налея чаша вода. И какво си мислите – вода няма. Водата е спряла.

Тук започвам сериозно да се притеснявам, че имам ментални отклонения. З

апочвам да навързвам фактите:

- вали като из ведро

- въпреки това навън мият улиците

- въпреки това няма вода в чешмата.

Не, нещо не ми се връзва.

Пускам телевизора, започвам да разцъквам каналите със зверска скорост, характерна за изнервен човек.

„Тази година може би ще се наложи да се вдигне цената на водата. Причините са много, имаме проблеми, няма достатъчно вода“ – произнася чичка от един канал.

Тук вече съвсем притеснен започвам да се щипя.

Не, вероятно спя и съм се озовал в някоя история на Йожен Йонеско. Или на Даниил Хармс.

Или съм станал оня полковник на Маркес, който все чака някой да му пише. Обаче няма кой.

И в тоя момент навън дъждът се усилва. Човекът с маркуча, обиден на природната стихия, усилва струята, с която мие улицата.

А по телевизията се появява човек, който казва – „Тази година черешите ще са много скъпи. Причината е в огромните количества вода, които се изляха от небето.“

Зейвам широко уста, защото това вече започва да не ми го побира мозъкът.

В следващия момент, обаче, телевизията показва производител на череши, който с тон на човек, който е готов да хване пушка и да застреля някого, казва – „Аз няма да продавам череши, защото ми ги изкупуват на 60 стотинки.“

Шах и мат.

Седя и се опитвам да създам картината на българското Макондо.

В българското Макондо, когато вали дъжд, за по-сигурно мият и улиците.

За сметка на това хем вали, хем вода няма, хем обилните валежи намаляват и оскъпяват реколтата от череши, хем производителите не могат да изкарат една стотинка...

Вие разбрахте ли нещо от тая история?

Аз разбрах единствено, че съм тъп.

Но, ако вие сте по-умни от мен, коментирайте под статията. Знам, че ще се намери поне един човек, който може да ми обясни каква е причинно-следствената връзка в българското Макондо.

Пишете и не ме жалете.

И без това, както казваше великият Маркес, „няма кой да пише на полковника“.