Моцарт

Васко Адамов Моцев, композитор на свободна практика, понастоящем трайно безработен, с последно работно място – ресторант „Прабългарска гозба“ в Радомир, седеше и разцъкваше новините на лаптопчето си.

„Музикантите от група Айскрийм направиха сензационен пробив в чартовете на няколко европейски страни“ – прочете Васко Моцев, когото приятелите наричаха Моцарт.

„Айскрийм... Това да си кръстиш групата Сладолед е жестоко. Може би следващата хитова банда ще се казва Гювеч... Или, защо пък не, Малеби“ – помисли си Моцарт и тъкмо да стане, за да затвори прозореца, че ставаше течение, чу позвъняване на телефона си.

Телефонът на Васко Моцарт звънеше с мелодията на неговата трета симфония. Да, Васко беше автор на 8 симфонии, 6 струнни квартета, една недовършена опера – „Радомирските потайности“ по либрето на неговия приятел Жоро Ставрев–Кафката, писател – фриленсър и автотенекиджия.

Точно Жоро звънеше в момента.

„Ало, Кафка, кво става бе, момчето ми. Още ли си живееш като хлебарка или баща ти те уби с чехъл“ – иронично попита Моцарт.

„Бате, може да съм хлебарка, ама поне не ме дебне Салиери с бухалка в ръка“ – ехидно отвърна Жоро Кафката – „Какво става, как тече следобедът на един гений? Отговорете ми, маестро?“.

Васко Моцарта се подсмихна, отвори буркан с компот от джанки (на двора на баба му се раждаха страшни джанки, колкото топки за тенис) и отвърна:

„Разцъквам тука в jobs.bg. Търсят крупиета. Има поне 300 обяви за крупиета. Чудя се, дали да не изкарам едни бързи курсове и да стана и аз едно крупие. С музика, то се е видяло, няма да я бъде“.

Кафката замълча. После започна постоянната си реч.

„Знаеш ли, умирам от яд, когато кадърен човек като теб си пропилява живота. Какво крупие, бе? Ти трябва да пишеш музика. Мама вчера плака като слуша оная твоя песен, как беше – Конутатис, монфутатис“...

„Конфутатис маледиктис“ – усмихна се Моцарт – „И не е песен, а част от моя недовършен Реквием“.

От другата страна Кафката припряно го прекъсна.

„Рано ти е да пишеш реквием. Ето, аз бях писател. Написах онова стихотворение – „Отчаяние“. Спечелих онзи конкурс в София. И после всичко ми се срина. Господ ме наказа, защото написах отчаяно стихотворение. И сега, вместо да пиша книги, изправям калници на Пасати и Голфове.“.

„Пич, и двамата за нищо не ставаме“ – отвърна Моцарт – „Аз имам толкова ноти, които никой не изпълнява. Когато кажа някому, че съм композитор, той започва да ми се смее. Когато ти кажеш на някого, че си писател, започва същото – спукване от бъзик. Добре, че си и автотенекиджия, та поне се радваш на някакво уважение в обществото“.

От другата страна Кафката явно не беше съгласен.

„Всеки може да е автотенекиджия. Но много малко хора могат да разплачат с музика. Или с текст. И да разсмеят.“.

„Не си прав. Преди малко ме разплакаха от банката. Оказа се, че са вдигнали лихвата по кредита ми. А всеки ден някой пореден идиот ме разсмива. Вече всичко в тая страна ме разсмива. Явно е белег на задаваща се шизофрения!“ – отвърна Моцарт от Радомир и изчака неговия приятел да отговори.

Разговорът, обаче, беше прекъснал. Жоро Кафката не си бе платил навреме сметката за мобилния и операторът рязко прекъсна изходящите му повиквания.

Васко Моцарт поседна на бюрото. Там имаше компютър. Звукова карта. Две колони. До бюрото стоеше синтезаторче – някакъв евтин Роланд, купен при едно от някогашните ходения по кораби, във времето, когато все още имаше нерви да ходи по кораби, за да си изкарва прехраната.

Спомни си как преди 20 години, в същата стая в Радомир, сияещ влезе и каза – „Мамо, тате, приеха ме в Консерваторията. Ще уча при най-добрите учители.“ И как баща му отвори от специалната ракия, седнаха, а майка му направи баница и опече пиле.

И тогава телефонът отново звънна. Не беше Кафка автотенекиджията. Беше непознат номер.

„Господин Моцев“ – попита гласът.

„На телефона“ – отвърна Васко.

„Безпокои Ви Николай Георгиев от социологическа агенция Бухал Плюс. Дали бихте ми отговорил на няколко въпроса?“ – любезно продължи гласът в телефона.

„С удоволствие. Слушам Ви!“ – отвърна Моцарт и си сипа още една чаша компот.

„Име и фамилия?“

„Моцарт! Волфганг Амадеус“ – с нескрит сарказъм отвърна Васко.

„Момент... Нали сте Васко Моцев?“

„Момент. Нали и Вие после ще излъжете какво съм Ви казал?“

Мълчание в слушалката.

„Професия?“

„Композитор“.

Тук някъде на анкетьора изглежда му писна.

„Ама, ако така ще си говорим, да приключваме“.

„Както кажете. Аз лично не Ви лъжа. Наистина съм композитор. И наистина на майтап ми викат Моцарт“ – отвърна Васко и запали цигара.

„Щях да Ви питам за кого ще гласувате, но май е по-добре да звънна на следващия. Някакъв с име Сашо Хитлера от Мездра. Айде, гледайте си там симфониите и се пазете да не дойде Салиери“ – довърши кисело анкетьора. И прекъсна разговора.

Васко Моцарт стана и се протегна мързеливо. Беше 2 часа следобед. Идеално време да подхване новата си симфония. Нотите бяха в главата му. Щеше да се получи велико произведение.

„Тоя Салиери едва ли е бил по-противен от бившия ми шеф в кръчмата“ – помисли си Моцарт и подостри молива.