Вземи това сюжетче, батенце

Имам един приятел, който постоянно ражда идеи.

Идеи за лесно забогатяване.

Идеи за пробив на финансовите пазари - в политиката, в спорта.
Моят приятел винаги ми се обажда, когато има някоя нова идея.
И винаги иска помощ от мен срещу обещанието после, когато започнат да текат финансовите потоци, да делим наполовина.
Аз винаги съм бил наясно, че моят приятел е един шантав фантазьор, но въпреки това, винаги му помагам от чисто сърце.
Едно – защото той никога не се отчайва и не изпада в депресия, когато поредният му проект рухне.
Второ – защото ме зарежда с енергия и ми позволява, макар и за няколко часа, да се почувствам част от поредна велика идея, която, аха да ни донесе милиони.
Та днес моят приятел довтаса в нас в 8 часа сутринта. Недочакал да му направя кафе, започна да говори.
„ - Виж сега, ти нали си писател?
 - Аз писател? Пиша статии, някои се четат, други – не чак толкова. Но писател не съм.
 - Писател си бе. Точка по въпроса. Виж сега какво съм измислил. Завчера гледах един мюзикъл по телевизията. Страхотна работа. Хем има екшън, хем разказва история, хем има музика. Няма как да се сбърка с тази работа.
- Не разбирам? Какво общо имам аз с мюзикълите? Освен, че съм музикант по образование...”
Тук моят приятел отпива от кафето. Поглежда ме с един такъв особен, тарикатски поглед. И забива пирона.
„ - Точно. Ти си музикант – ще напишеш сюжета и ще направиш аранжиментите. А аз ще продам спектакъла и ще делим – фифти – фифти.”
Усмихвам се под мустак. Хубаво е, че следващите 2 дни нямам никаква работа и бих могъл да се позабавлявам.
„- Добре, съгласен съм. Казвай какво си измислил.”
Приятелят ми слага още една бучка захар в кафето. Разбърква с лъжичката, пали цигара и издухва дима нагоре, за да не ме дразни (аз не пуша от почти 12 години).
„- Значи виж каква е историята. Кое е това, което в последните месеци не е слизало от медиите?
- Протестите – изстрелвам, без да се замислям.
- Точно така. Значи историята е свързана с протеста. Има масовки. Има любов. Има противопоставяне. Има и много песни.
- Аха – започвам да вдявам аз – и как точно си го представяш.
- Слушай сега, имам вариант. Ти кажи дали е добър.”
Облягам се, размахвам ръка, за да отклоня цигарения дим и отпивам от кафето.
„- Всичко започва през лятото на 2013. Едно момче е излязло на митинг срещу кабинета. Носи плакат с надпис – „Долу олигархията“. Митингът напредва към президентството. Хората пеят песен – нещо на Васко Кръпката. Тогава полицията изскача и започва да гони протестиращите.
„- Ама аз не помня полицията да е разгонвала протестиращи пред президентството – опитвам се да наместя събитията аз.
- Много си зле. Това е художествен похват. Слушай сега, а после задавай въпроси.
- Целият съм в слух – казвам аз.
- Така. Докъде стигнах...Полиция погва нашия младеж и той, за да се спаси тича към президентството. А там е контрапротестът. „Долу Плевнелиев!“, „Да живее правителството“ – такива скандирания, под звуците на парче на Мишо Шамара.

Нашият младеж тича, а двама полицаи с палки го гонят, за да го арестуват. И той, за да се скрие бързо се шмугва в контрапротеста. Започва да скандира „Шанс за Орешарски!“, а полицаите го губят от поглед.

Една девойка обаче го е видяла. Девойка – активистка на контрите. Тя понечва да издаде мръсника, но го поглежда и...внезапно се влюбва в него. Любов от пръв поглед.
- Звучи ми повече от интересно – не се стърпявам аз – какво става нататък?
Приятелят ми прави театрална пауза и пали нова цигара.
- След митинга двамата остават на площада. Тук започва музикален дует. Той пее за олигархията, комунизма и Делян Пеевски. Тя пее за Плевнелиев, Бойко Борисов и Цветан Цветанов.
Може да има балет – отзад танцуват девойки с тениски на ГЕРБ и БСП, въоръжени с шпаги.
Двамата пеят и все по-сериозно се нападат, докато в един момент момичето стъпва накриво, при момчето кавалерското чувство надделява над политическите убеждения, той я улавя и внезапно следва страстна целувка.
- Пич, ти си новият Шекспир – не се стърпявам аз – това си е историята за Монтеки и Капулети.
- Всичко ново е добре забравено старо – отвръща моят приятел – и протестите през 2013 са почти като тези през 1990, само дрехите са по- различни. И прическите – също.
- Да, и не ни спират тока през 2 часа – допълвам аз – но продължавай, какво става после?
- Тук свършва първо действие. Във второ, двамата влюбени са в малък ресторант. Хапват и се разделят за няколко часа. Той отива на протест. Тя – на контрапротест. Някой обаче вече ги е издебнал и им е направил снимки. И на другата сутрин пресата гръмва – ето как двама активисти на двата лагера са в интимни отношения.
Следва отлъчване. Нина Гергова гони нашата девойка, а Мишо Шамара я нарича „мекере на Бойко“.
Нашият младеж бива подгонен от Манол Глишев и професор Калин Янакиев, които го наричат „некачествен материал“ и „КОМОНИЗД“.
Двамата напускат двата лагера и посърнали си тръгват.
Следва тъжна песен, в която те проклинат любовта си. Музика – Графа. Безсилни да понесат тежестта на събитията, те се разделят.
- Стана много тъжно бре – казвам аз и слагам на масата домашен кекс, който жена ми е изпекла преди малко – не трябва ли да търсим позитивното?
- Ами ето тук си ти – отвръща приятелят ми – аз не съм измислял края на тази история. Помисли и ми кажи как трябва да свърши.”
Тук приятелят ми каза, че имал среща с един режисьор, с който да обсъдят идеята за мюзикъл. „Любов по време на протест“ – така щял да се казва. Вече му били ясни дори плакатите...
И енергично поема към своя Опел Астра, защото режисьорът щял да го чака след малко в някакво кафе в центъра...
Аз сядам и се замислям.
Тая любовна история не може да свършва така. Трябва да се случи нещо, трябва младите хора да се съберат отново.
Набирам телефона на приятеля си.
„- Можеш ли да говориш – питам аз
- Мога. Режисьорът ми върза тенекия. Казвай! – отвръща приятеля ми, но по гласът му познавам, че мозъкът му вече е на друга вълна.
- Слушай! Няколко месеца по-късно тя е продавачка в павилион на LAFKA. Той носи плакат – “Бойкот на LAFKA” и застава до павилиона. Тя излиза, за да го нахока, че този бойкот е пагубен за бизнеса. И в този момент го вижда. Той вижда нея.
От двете им страни идват две шествия. Единото – с надписи – „Долу Орешарски!“.
Другото – с надписи – „Да живее Мая Манолова!“.
Двамата поглеждат към двете групи от протестиращи. И плюейки в двете посоки се затичват един към друг.
Двата митинга спират да се движат. Плакатите увисват. Скандиранията притихват.
Двамата млади се прегръщат и целуват. Звучи песен на Богдана Карадочева.
В този момент двете шествия започват да се разпадат. Хората от протеста и хората от контрапротеста започват да се прегръщат. Настава масова любов на улицата.
Тържествена песен и балет, в който Радан Кънев танцува с Корнелия Нинова, а Меглена Кунева – с Петър Волгин.
Любовта побеждава политиката!!!”
Приятелят ми не отговаря. Мълчи около минута.
„ - Там ли си? – не се сдържам аз.
 - Да, там съм. Знаеш ли – идеята ти е страхотна. Но вече си мисля, че това не е за мюзикъл. Ще го направим на сериал и ще го продадем на някоя телевизия. Сега ще звънна на един мой приятел – продуцент. Нали знаеш – делим фифти – фифти. Ще стане знаменит сериал. След малко ще ти се обадя, за да ти кажа какво съм се разбрал с продуцента” – казва приятелят ми, а аз разбирам, че и тази идея ще си замине, за да дойде друга, а после трета, четвърта...
Идеи колкото искаш. Идеи – с лопата да ги ринеш.
И всичките свършват като тази.
Очакваме големият продуцент, великият режисьор, всемирният системен администратор да ги осъществят.
А ние постоянно измисляме ли измисляме...
Истории, идеи, концепции.
Но уви, идеите ни стават все по-тъпи, все по-посредствени.
Светът около нас – и той.
Мюзикъл за невъзможната любов.
Сериал за невъзможните събития.
История за несъстоялата се история.
Вземи този сюжет, приятелю...
И, ако го продадеш, ще забогатеем.
А, ако не го продадеш – майната му...
Поне опитахме!