Punk’s not dead

Само преди няколко седмици, в една мрачна сутрин на месец януари, целокупните български медии ни напомниха, че точно преди 25 години дузина български „дисиденти“, точно на тази дата са закусвали с Митеран във френското посолство.
Не дисиденти, а чудо на чудесата - академик Ангел Балевски, Анжел Вагенщайн, Стефан Продев, Барух Шамлиев...
По същото време някъде, в едно мазе в София една група, която по-скоро е легенда, отколкото група пее следната песен:

„Ще напишем телеграма
до Държавния съвет
и във нея ще напишем
копелета – Punk’s not dead

А пък тъпите ченгета
ще замеряме с л**на
и ще пиеме ракия
във черупки от яйца“.

Групата се нарича „ДДТ“ и е софийска ъндърграунд легенда. Тази легенда обаче си остава легенда.
Някъде по това време, в годините преди 10 ноември 1989 година, у нас започват да се появяват първите „несъгласни“ с официалните позиции на комунистическата власт.
Тези несъгласни са толкова несъгласни, че около 80 процента от тях са ченгета от 6 отдел на ДС, а тези, които не са, гравитират около идеята за „Реформиране на социализма“ и за „Социализъм с човешко лице“.
Неслучайно, част от „дисидентските“ формирования носят имена като „Клубове в защита на гласността и преустройството“.
Няколко години по-рано, на един младежки рок фестивал, организиран от Комсомола, група на име „Кале“ (калето беше нещо като декадентски заместител на кокаина по време на развития социализъм у нас) излезе на сцената и изпя:

„Пейте, развратници, таз' тъжна песен,
родена от слънцето в устата на змея.
В нея аз плача за плъха обесен,
увиснал грозно на полилея...“

Групата е свалена от сцената, концертът – пред провал. Комсомола – в потрес.
По същото това време всички ние гледахме канал „Останкино“ и с трепет очаквахме кога и у нас милицията ще спре да прибира в детска педагогическа, ако си решил да си сложиш обичка на лявото ухо и да си топираш косата с лимонада.
Защо правя паралел между пънк музиката, ъндърграунда и „официалното“ дисидентство у нас?
Защото на днешната дата преди 35 години, ненавършил 23 годишна възраст, от тоя свят си замниава Сид Вишъс.
Сид Вишъс е басистът на Секс Пистълс. Човек, за когото казват, че всъщност никога не е изсвирил един тон за Секс Пистълс.
Човек – символ на пънк движението. На контракултурата.
У нас преди 35 години за голяма смелост се смяташе да разкажеш тайно някой виц за бай Тошо и да смениш някой и друг лев в долар, за да си купиш касетофон HITACHI от корекома.
Макар че, да си признаем тук, дори това си беше смела постъпка, защото кварталните доносници слухтяха именно за това – дали си си купил касетофонче – и пишеха доноси до народната милиция.
Не, у нас ситуацията определено не беше благоприятна за пънк. У нас имаше над 1 милион членове на БКП, поне още 2 милиона членове на ОФ и поне 3 милиона доброволно сътрудничещи на ДС.
И въпреки всичко, пънкарията вече набираше сили. Така през април 1986 година, по време на аварията в Чернобил, докато човек на име академик Шиндеров (по-късно може би и той ще каже, че е бил дисидент) излезе и заяви смело по телевизията – „Яжте, пийте, БКП черпи, радиация няма“, една пънк група, родена в един гараж в град Кюстендил и назована със странното име „Нови цветя“ изпя следната песен:

„Радиация – в паника е цяла нация
радиация – каква нелепа ситуация
радиация – марулите са провокация
радиация – да си направим дегазация

Радиация – чуйте наща декларация
радиация – скапана цивилизация“

Как ви звучи това сега? Сега звучи заядливо, но по-скоро съвсем в реда на нещата.
А как би ви звучало през 1986, когато за перестройка все още не се говореше дори вечер, под юргана?
По това време, скъпи приятели, сегашните борци за свобода са били кой на 10 годинки, кой – асистент по политикономия в университета, кой – комсомолски деятел, чиято единствена дисидентска проява е била, че веднъж се е сопнал на по-високопоставен партийно от него колега заради неправилно паркиране в двора на учреждението...
По това време най-свирепата и радикална дисидентска група се нарича... „Обществен комитет за екологична защита на Русе“.
В която от 33 души ръководство 20 са членове на БКП...
По същото това време, пънкарите от група „Контрол“ излизат на сцената, облечен и с пижами и милиционерски униформи, а песента им „Не умирахме от щастие“ пее следното:

„Предъвкваме стари, плоски клишета
с дъх неприятен на чужди уста.
Имаме пътища, имаме цели,
но само във къщи сме силни и смели...“

А днес, на 3 февруари 2014 година си мисля следното...
Подмяната у нас дори не се осъществи. На практика на 10 ноември нямаше какво да подменяме. Просто едни хора, поставени от ДС на мястото на бъдещи водачи на опозицията, изведнъж извадиха дългия списък с невероятно смелите си дисидентски дейности и поведоха строя към „новото и светло капиталистическо бъдеще“.
Те свършиха своята работа добре и получиха кой много пари, кой – високи постове, кой – дипломатическа служба.
После спиралата се завъртя. Дойдоха други, трети. Всички до един – смели, та смели.
Еколози, демократи, антикомунисти, борци за толерантност, борци за равнопоставеност, борци срещу борците, борци срешу борците срещу борците...
Появиха се какви ли не истерични хора, които до ден днешен с пяна на уста ни обясняват къде е истината и какво трябва да правим ние, за да сме в услуга на истината.
А междувременно историята, тази блудница, уютно премълча какво точно се случи в България в последния четвърт век.
А днес е 3 февруари, 2014. Митеран отдавна си отиде от тоя свят.
Днес закуските се дават другаде – в посолството на САЩ и в посолството на Русия.
Там закусват бъдещите премиери на България.
Борците срещу олигархията са служители на други олигархии.
Борците срещу правителството бленуват друго правителство – също толкова гадно.
Борците за „лидери на обшественото мнение“ са често хора с повърхностна култура, компенсирана от словестна повръщня, пълна с цитати на нищо неподозиращи автори.
Защото борците у нас никога не са били представители на контракултурата.
Те не биха си и помислили да тръгнат срещу стената с глава!
Те не биха дръпнали реч в стил „пънк“.
Те не биха изпяли:
„Боже, спаси Бойко (Сергей, Доган)
и техният милиционерски режим“...
У нас единствените хора, които някога са се противопоставяли на статуквото са пънкарите.
И понеже са се противопоставяли на статуквото, сега никой от тях не е на някакъв пост в държавата.
Никой не е „опиниън лидер“.
И никой не е въртян от сутрешните блокове в несвяст.
Хубав край на една статия. Оптимистичен и изпълнен с вяра в бъдещето.
Но не мога да упрекна Митеран, че преди четвърт век не е викнал българските пънкари на закуска в посолството на Франция.
Всички знаем как завършва всеки пънк купон...
У нас купонът беше с друг стил музика. Микс между мазна чалга, Клайдерман, руски частушки и просташки американски кънтри песньовки.
Но, за да не звучи песимистично, пуснете си някое парче на “Sex pistols”.
Нека почетем годишнината от смъртта на Сид Вишъс.
И помнете – колкото и да е гадно навън...
Колкото и да не виждате никаква надежда.
Колкото и да ви се повръща от управляващи и опозиция.
Помнете – винаги има надежда.
И, когато рязко ви се доповръща от ситуацията, просто се ухилете идиотски.
И си кажете – „Копелета, Punk’s not dead”!
Може и да не ни поканят на закуска във френското посолство...
Но поне можем да си представим как лепим кроасани, намазани със сладко по тавана и се заливаме с „Дом периньон“, който подсилваме с донесен от аптеката лавандулов спирт.
Пънко нема да умре!
Гарантирам ви го!
А мазето, ъндърграунда, рано или късно ще ни спаси...
От самите нас!
Наздраве!