Не искам да умра… в тази държава!

Семейството ми, приятелите ми, всички близки около мен, сме от онова поколение, все още млади и енергични хора, възпитани да съхраняваме и носим в себе си ценностите и морала на изчезващото патриархално общество. Ние сме от онова поколение луди глави, които окупирахме не само СУ „Св. Климент Охридски“, но и столичните улици и булеварди. Онези безнадеждни патриоти, които в началото на вече 24-годишния преход, се отказахме от образование и кариера в чужбина, за да се борим за нашата България. За държавата, която беше отнета насилствено от дядовците и бабите ни, от родителите ни и от нас самите и превърната в 16-тата руска република. За цели 45 години. 

Да, имахме детство, доста по-щастливо от детството на нашите деца. Тичахме и играехме по цял ден. Необременени, макар и много ощетени. Но тогава не го осъзнавахме. Тогава просто мечтаехме един ден да имаме по-различен, по-пълноценен живот от този на родителите ни. Мечтаехме за стандарта, разкриващ се от „западните сериали“. За прекрасни къщи и коли, като тези от „Семейство Гулденбург“. Представяхме си се в образа на чистата журналистика, правена със страст и морал от героите в „Шатовалон“. Копнеехме за екзотиката на бляскавите плажове и платата с невиждани за нас храни от „Хотел Рай“ и т.н., и т.н. И тъй като вече има мъдри читатели, които са изчели цялата библиотека с класическа литература, готови да ме разкъсат, заради чисто детските ми и ограничени за безкрайния им интелектуален багаж въжделения, ще започна направо:

Наскоро имах интересен, разговор с мой много близък човек. Човек на изкуството, но и на науката, човек НЕготов и НЕзаслужен от и за нашите географски ширини. Та, той ми каза:
„Хората не искат да живеят в България… Е, аз не искам да умра тук!“.

Тъжно, нали?!? Безнадеждно тъжно. Дотогава не бях се замисляла толкова сериозно, категорично и наистина съдбоносно за това, което правя, или най-вече - НЕ правя в тази държава!

Е, честно казано и аз НЕ искам да умра тук. Държава, в която простаците са на почит, а учтивите и възпитани хора са за присмех. Държава, в която културните са считани за луди  и са сочени с пръст, като онези присмехулници, които давате за лош пример, „защото са хахо“, според наслоените общоприети норми.

Е, писна ми!
Не искам аз да бъда лудата, сред измамно-нормални! Не искам аз да бъда изключението от изкривеното правило. Не искам аз да съм белият конец, с който е съшита поредната медийна манипулация. Не искам да превръщам децата си във функция на уродливото ни общество, в което Нормалното е неморално, и Моралното е нереално!

Не искам да давам пример, на който не искам те да подражават. Не искам да виждат НЕистините, за които се твърди, че са Валидни. Не искам да продължавам да съм част  (и те да бъдат част) от НЕвалиднто общество, за което аз и моите ценности, моето семейство, базирани на християнските норми,  сме Извратени.

НЕ!
Изморих се! Не искам децата ми да бъдат сочени с пръст като „freaks“, защото са възпитани да бъдат хора, защото са адекватни. То, че морал в държавата няма, е ясно, но и че има все още чудаци с това упорито и уморено чувство, също е факт. И това не бива да е и НЕ Е срамно!

Та…
Е, ние, онези, които останахме напук в държавата преди 20 години, днес не искаме да остареем, да бъдем похабени в това НЕЩО - България! Точно ние, съвременните достоевски идиоти, явно вече се изморихме да бъдем ваши поддръжници, г-да морални политици. Да бъдем тщеславните шутове в гротескния ви театър.

За левите – коментарът е излишен.

Но вие, там в обидно-лъжовното дясно, какво правите, какво направихте? Ясно ми е. Тези, които имат какво да кажат – нямат ефир, „защото са неизвестни“. А тези, които нямат така или иначе какво да кажат обикалят ефирите, „защото са известни“, ама това не ги прави повече вербално - осмислени.

Е, стига де! Не искаме да слушаме цинично опошлостелите ви речи. Не!

Искаме хора с морал, носещи изчезващите християнски ценности. Хора, имащи наистина лични, човешки качества, с които да изпъкнат. Хора, които да ни покажат възгледите си, да начертаят пътя, който виждат пред тази осиротяла държавица.

НО, НЕ! За тях, за нас, тук място няма. Властимащите в новата си роля – медийни ментори, не оставиха място за „старите кучета“. Място тук има единствено за старите муцуни, понапудрени и поопънати, но все така морално остарели. Мумии на посткомунистическото общество. Радиоточки, излъчващи, облъчващи безпаметно с една или друга политика…

А ние искаме и търсим точно обратното! Пластичната хирургия не само във физическите, но и в душените параметри е стигнала твърде далеч - „What the hell?!“, така ли беше?

На границите на нормалното… SMS-и, скандални! „What the hell?!“.  Ето това е лицето на журналистиката ни. Секс и SMS-и. И затова и политиците ни са такива. Защото очакват ТОВА, а не професионално отношение от т.нар. журналисти /тези от „Шатовалон“, на нашите географски ширини са просто шаржирани кръстоски между Едуард Епщайн и мистър Бийн/. Защото масовката иска ТОВА и в 99% от случаите получава точно ТОВА!

Но май отново се отклоних.

Е, вече и аз не искам да живея в тази държава! Държава, в която нормалното е порнографско, моралното е ненормално и вярата, нормите и религията са извратени.

НЕ! НЕ, НЕ искам ДА живея,  И АЗ НЕ ИСКАМ  ДА УМРА В ТАЗИ ДЪРЖАВА! Държавата на хаоса, на безпринципността, на неадекватността! Държава,  убиваща достойните!

АНТИДЪРЖАВА НА АНТИЦЕННОСТИ!

ТИ, ВЕЧЕ НЕ СИ МОЯТА БЪЛГАРИЯ! ТИ СИ ТЯХНАТА БаУГАУИЯ!

БЪЛГАРИЯ НА ИЗМЕКЯРИТЕ, НА ДУШЕВНАТА ПРОСТИТУЦИЯ  И НА  ПОШЛОСТТА!