Бог мрази всички ни (+18)

Бог мрази всички ни (+18)
08-08-2013г.
105
Гост-автор

Знаете ли защо любовните романи имат щастлив край? Защото свършват много рано. Винаги свършват точно на целувката. Никога не можеш да видиш лайната, които идват след това. Но знаете - живот…

Историята е цинична, гадна, отвратителна… Сами преценете навреме дали има смисъл да я четете.

Всичко започна с автомобилна катастрофа, мина през лични проблеми и продължи с още повече лични и здравословни проблеми.

Често в основата на всичко е и някоя "путка". Банално, нали?! Става дума обаче за една от онези "путки", които ти влизат в мозъка, настаняват се най-нагло там и не искат да излязат. Нагли ви казвам! Е, и ти не правиш необходимото, за да се освободиш от тях. Някакси мазохистично приятно ти е, макар да осъзнаваш, че затъваш като „Титаник”.

***

Водим разговор на метри от болницата. Нервно ми е и съм бесен, защото дни преди това съм се напил. Разбрал съм, че "путката" си има любовник. Ходила да се чука тайно с някакъв французин. Гнусна история! „Животът си е мой! Да не съм монахиня! Нито съм първата, нито последната, която го прави!”. Думите й ми бъркат в главата и недоумявам как може да съществува такъв тъп индивид, който е бил на пиедестал в очите ми. „Господи, мразиш ли ме, че ме вкарваш в такъв филм и трябва да търпя това?!”, питам се аз. Внезапно, остра болка ме пронизва в дясната част на кръста. Почвам да се потя от ужасяващото познато усещане, но стискам зъби – разговорът ще бъде довършен и ще я навра в на кучето гъза! Да, ама не. На "путката" грам не й дреме, даже се гордее с това, което е направила. Пристъпвам нервно от крак на крак, болката става нетърпима. Потя се като Веселин Маринов по време на концерт. „Какво ти става?”, проявява учудваща загриженост "путката". Изтичвам да си купя спазмалгон. „Може би е някакво мускулно схващане?!”, казвам си. „Мускулно схващане – кур!”, отвръща ми бъбречната криза. „Боже, защо на мен, защо сега?”, продължавам да „соля” по „оня” горе.
Връщам се пребледнял, но решен да довършим разговора. Мисията вече е невъзможна… Болката е пронизваща и повръщам зверски пред "путката". Като труп съм. Подава ми кърпички и ме оставя сам да се добера до болницата, която е на стотина метра. Едва ходя. Драйфам още 3 пъти докато стигна, а доста хора ме гледат стреснато, мислейки ме за пияница или наркоман. В началото си мисля, че "путката" ще дойде да ми помогне, но си оставам само с мисленето…

Часът е около 18.30. Със сетни сили влизам в Спешното. Търся помощ, но ме пращат до аптеката, за да си купя това, което трябва да ми инжектират. Псувам ги наред, защото режещата агония не спира и едва да стоя на краката си, а шибаните лекари ме карат да ходя до аптеката?! Стискам зъби и се справям сам със ситуацията. След като ми надупчват задника, болката леко отшумява.
…….
Прибирам се вкъщи, но адът тепърва предстои. Болката отново се засилва и следва ново ходене до Спешното и нови инжекции в задника ми. Вече не мисля за "путката". Мисля за скапания Господ, който се ебава с мен. Пак се прибирам вкъщи, но около полунощ положението става критично. Повръщам отново като луд, пребледнял съм като мъртвец… „Май ще пукна?!”, мисля си. И по-добре, само да не ме боли!

Следва ново висене в Спешното. Докато ме приемат се наглеждам на какво ли не. Затворник, пияни мъже и жени, катастрофирали хора, кръвясали от побой помежду си цигани, дядовци и баби на ръба между живота и смъртта… „Брей – викам си – не мразел само мене тоя Господ?!”
Най-накрая влизам, за да ме дупчат отново отзад, но ме почват и венозно. Смрадта в отделението е нечовешка! Настанили са ме до някакво спящо момиче. Оказва се, че се казва Галя и е проститутка. Сводникът й стои на прозореца и сумти нервно.„Мамичката му й мангал гнусен! Защо Господ не мрази теб?!”, крещя в себе си.

Галя си тръгва, а аз оставам под наблюдение. За малко всичко се оправя, но гадната болка започва отново. Докторчето, което ме е поело, изключителен симпатяга, звъни спешно, за да ме приемат в болницата. Чувам, че по телефона му казват друго. Предава ми, че ме пускат и ми казва към 8:00 сутринта да дойда пак… А часът е 3:00… До 8 „умирам” няколко пъти у нас, прегърнал тоалетната чиния. Мисля, че си изповръщвам и червата. А от 2 дни не съм ял почти нищо, така че повръщането се оказва почти смъртоносно. Не успявам да дремна и за секунда… Най-шибаното е, че пак от време на време се сещам за "путката". „Дали е загрижена как съм?!”
…....
В 8.00 съм жив за моя изненада и пак съм в Спешното. Докторчето-симпатяга ме посреща, като веднага ми влива „коктейли” венозно. След 2-3 часа мотане е решено – ще лежа известно време в болницата. 5 милиметров камък и възпаление е „присъдата”. Нямам време да се самосъжалявам, тъй като от болка, повръщане и недоспиване съм капнал. Единственото, за което си мисля, е легло.

Настаняват ме в стая номер 4 на Нефрологичното отделение, където вече трети ден лежи 66-годишния бай Ангел от Овча могила. За бъбречна криза. Първата в живота му. Сетих се, че съм на 25 години, а на мен това ми е пета. Отново псувам Господ. Този път на майка.
.......
Най-накрая опитвам да поспя. Навън е 35 градусова жега. Разтворили сме всичко, за да става течение. Чичката до мен обаче постоянно хърка и кашля. Леглата пък скърцат неописуемо зловещо и при най-малкото движение. За капак, в коридора се чува перманентно женско пъшкане, сякаш самата Джена Джеймисън снима порно филм. Всъщност това е бабе, решило да снове напред-назад с патериците си и да озвучава отделението. Поспиването отново ми се разминава, но лошото е, че и апетитът ми го няма. Вече се депресирам от мисълта колко кила ще съм свалил след няколко дни. "Подслаждам си" живота и с няколко вида хапчета, освен вливането на „коктейлите” венозно. Купонът е в разгара си!
.......
На другия ден на свиждане идва мой приятел, на който споделям какво е станало. „Всичките ти проблеми от доста време вече идват само от едно място.”, казва ми той. „Абе, пих на климатик”, отвръщам му. „Ама защо пи? Какво трябва да стане, за да се осъзнаеш? Господ лично да слезе и да ти каже ли? Сега ми се обаждаш от болницата, другата седмица да чакам обаждане от гробищата ли?”, отсича с типичното си чувство за хумор.
Разсмивам се, но и се замислям наистина за Господ и знаците му…


 

Нощта отново не е сред най-прекрасните. Имало обаче някакво суперлуние. А казват, че романтиката била мъртва…
.......
Постоянно ми идват на посещение и ме засипват с вестници и храна. Приемам всички радушно. Огромно постижение, като се има предвид ядрената експлозия, която се извършва в мозъка ми. Toваря се допълнително от "приятел", който има да ми връща 1000 лева и преди време ме е излъгал, че майка му е починала. Тъпанар! Звъни сам и продължава да ме мотае. Майната им на парите. Но психическото натоварване от простотията му е нечовешко.
.......
Нов ден. Въртят се застрашителни облаци и накрая от небето пада дъждовен мрак. Перфектното съчетание за моето настроение. В продължение на часове спя. Не се чувствам точно освежен, но ще се примиря с „подобрен“. Правя равносметка на положението си. Отпаднал. Отслабнал. Без особено желание за живот. С разбито сърце. Почти чувам цигулките.

„Нека подходим реалистично”, казвам си. Не съм ли изиграл и аз самият роля в създаването и налагането на нещастието си. Наистина ли очаквам нещо добро от вселената, след като самият аз съм правил безумни неща?!”

Сещам се за „путката”. По някакъв начин аз я превърнах в Антихрист, докато всъщност просто тя е толкова изгубена и глупава, и объркана, и грешна, колкото и всеки друг.
.......
Пристига и 21-годишният Митко. Той наистина го е закъсал. Има камък, който обаче е заседнал някъде в уретъра. Десет дни го лекували и сега се връща, за да му бъркат в патката и да раздвижат „конкремента”. Така го наричат медиците. За пръв път в последните дни се чувствам късметлия. Окуражавам го с нелепи шеги, след което отивам на ехограф за контролен преглед. Новините са оптимистични.

Връщам се, а Митко се е наплашил. Отказал е интервенцията и иска пълна упойка. Лекарите му се карат, а аз го защитавам. И на мен някой да иска да ми бърка в оная работа по подобен начин и аз ще се шашна.

Малко след това стаята се запълва с още едно попълнение. Нов Митко, на около 60 години. Видимо тежи около 120-130 кила, а окосмението по гърба му внася поредна капка свежест в ежедневието ми. Вече съм притеснен какво хъркане ще пада през нощта. Притесненията се оказват напълно резонни. В стаята е нещо страшно. Сякаш дракон се е събудил в дъскорезница. Опитите ми да игнорирам зловещата какафония удрят на камък и решавам да се преместя в столовата. Спя почти като къпан.
.......
Странно, но се събуждам с мисъл за „путката”. Явно пипалата на депресията са решили не само да не ме пускат, но и да ме дърпат колкото се може повече надолу. Този път обаче не псувам Господ. Псувам себе си и своята слабост.

Изписват бай Ангел и благородно му завиждам. Става ясно, че ми насрочват венозна урография (т.нар. „цветна снимка”) за след два дни. Задава се цял ден гладуване, за да може да ми вливат някакви други лайна. Надеждата ми за по-скорошно изписване умира като надеждата на Левски за 27-а титла...

Цял следобед с „хъркащия” се отдаваме на бурна дискусия за политиката и футбола. Оказва се страхотен събеседник. Още повече, че е от Червен бряг, но е живял дълго време във Враца и имам чувството, че разговарям с Гацо Бацов. За малко забравям, че съм в болница и се усмихвам.

.......

На следващия ден започва гладуването ми. Леко съм обезверен, но се разсейвам със спортните предавания на „Дарик”. Мисля си, че съм прецакан, но 21-годишният Митко е много по-преебан. Направили са му оная гадна интервенция и се е оказало, че няма камък, а уретърът му е стеснен. Пращат го на уролог и излиза, че две седмици са го „лекували” за нищо.

Гладуването се оказва тежко. На всичкото отгоре са ми дали очистително за стомах. Вечерта засядам в болничния кенеф, докато навън се изсипва невиждан юнски порой. Вътрешното почистване, което си правя ме подсеща за „путката”. Решавам да й пиша есемес, за да се „пречистя” и от нея. Решил съм да махна всички лайна от живота си – буквално и преносно…

………………………………………..

Всичко с „цветната снимка” минава на шест. Камък нямало вече, възпалението било овладяно... Иди ги разбери. Нали ще си ходя, това е важното. Мацките, които ме „оправят” под рентгена се впечатляват от татуировката на ръката ми – „егоист” на гръцки, и изпадаме в сладка раздумка, която ме разсейва от всичко лошо. Минути след това обаче „нещата” си идват на място. Оказва се, че абокатът ми се е пречупил и от „Нефрологията” са трябвали да ми го сменят още преди дни. С известни усилия иглата е извадена от ръката ми и не се стига до по-сериозни последствия. Но се чудя – да псувам ли Господ или да му благодаря…

.......

Малко преди да бъда изписан съобщават на бай Митко, че има диабет. Става ми кофти, защото човекът бърза да си ходи, за да ръси лозето си. Малките радости на обикновения човек. От дни говори само за това и не е очаквал, че ще се окажат тoлкова сериозни проблемите му.

.......

Изпитвам известен страх, вдишвайки въздуха извън болницата. Отново се завръщам към реалността и живота, който в последните месеци ми еба майката генерално с глупостите си. „Ами сега?!”, питам се плахо. В този момент през главата ми като на лента минават последните дни и изпитвам някакво странно смирение. Тъпо, но факт – сякаш съм се пречистил от нещо?! Стигам до извода, че Бог мрази всички ни... Но понякога ни мрази, защото просто го вбесяваме с глупостта си и грешките, които правим.

 

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.