Пот и Чест

Пот и Чест
03-08-2013г.
54
Надя Теодосиева

Кой не знае Веско Маринов, кой не е разказвал вицове за него... Представете си обаче, че на света има изпълнител, чиито потни жлези отделят повече от тези на нашия осмиван Веско. Представете си, че никой не е измислил и един мокър анекдот за тази звезда. Ако ви се отдаде случай да посетите концерт на Роби Уилямс, ще разберете, че потта не е проблем, не е смешна и даже не прави впечатление... И че проблемът у нашите звезди явно е на друго място.

Усещане за звезда
Имало ли е някога българска звезда, която да прави световни турнета (Лили Иванова и Емил Димитров в СССР - не се брои. Чалгаджийки концертиращи в емигрантски общности и кръчми - също)? Певец, група, изпълнителка, които да пълнят чуждите стадиони и зали, чиито песни да пее целият свят и феновете им да късат дрехи от еуфория, адреналин, изобщо от някаква ирационална превъзбуденост, която ти дава „докосването до звезда”. Отговорът е тъжен, кратък и ясен – нямали сме, нямаме, няма и да имаме. Проблемът е ЗАЩО?

It’s not about the money
И всички бг творци ще викнат в един глас – защото сме безкрайно талантливи и горе-долу толкова бедни. Но нямането на пари не е достатъчен аргумент. Питайте Пайнера. Питайте Веско Маринов, за тях се говори, че се справят добре финансово... Без да ги питате си отговорете на въпроса – възможно ли е Веско някой ден да пее на Уембли? Или Преслава (примерите са в жанра поп-фолк, защото инвестициите там са най-сериозни) ... Възможно ли е изобщо българин да напълни легендарния стадион или който и да е стадион след границата ни със Сърбия? А дано, ама...

Не всичко е пари. Не е и талант. Трябва да приемем, че има друг чип в главата на хората извън България ( дори Турция, Сърбия и Румъния успяват да произведат звезда, която да се радва на световна разпознаваемост... дори Южна Кореа). В България такова чудо нЕма.

Истината е някъде там
Чипът в западните, модерни глави произвежда идея. Идеята е изядена от някой талант подпомогнат от добър екип, мениджър, продуцент и няколкостотин човека, които са повярвали, че хрумката си заслужава инвестицията. И отново не става дума само за пари. За да инвестират в теб на запад, ти трябва да им подариш енергията си завинаги. За да не те забравят, не трябва да спираш измисляш новости. Защото ако тук има конкуренция, там конкуренцията е безмилостна...

Как ще ги стигнем?
Няма да ги стигнем. Западните известни изглеждат сякаш са родени и възпитани, че са призвани за нещо голямо и специално. Те уж са достъпни и в същото време и за миг не ти минава през (българската) глава, че можеш да си като тях. Защото ти виждаш, че са специални, а те го знаят. Те се потят специално, но ти дават и специалното усещане, че по време на двучасовия им концерт ти ставаш една специална капка пот. Защото те се раздават. Поклонничките на Веселин Маринов твърдят, че и той се раздава… но да наемеш една смотана зала, да я декорираш със соц реквизита на БНТ, да викнеш балет подрастващи и самоуки танцьорки и да изпееш репертоара си от 90-те, като облееш всичко това с много клиширани „закачки” с публиката, не са достатъчни агрументи, които да подкрепят твърдението за огромната отдаденост на българската звезда.

И да се върнем към началото - единственото наподобяване между звездността на лицата  Р. Уилямс и В. Маринов е количеството пот, което отделят по време на участие. Но трябва да приемем, че първият се поти, защото се раздава – означава, че танцува, пее, обикаля без да спира 200 кв.м. сцена при температура от 30 градуса пред аудитория от 70 000 човека. Сравнено с това, потенето на втория певец явно не е нищо повече физиологичен проблем.

П.П.
Този текст е вдъхновен от присъствието ми на концерт на Роби Уилямс. Преди да го видя на живо в никакъв случай не съм била най-голямата му фенка. След като го чух/видях – вече искам да съм. Защото 120-минутното му шоу е нещо, което вкъщи няма и да сънувам (Роджър Уотърс и Стената на „Васил Левски” – пак не се брои). Просто трябва да можем да им го признаем – те са по-добри от нас ( и аз нямам достатъчно отговори защо).

И нито турското иго, нито комунизмът, нито неслученият преход, некадърните ни управници и вечната финансова криза са ни виновни, че не раждаме световни знаменитости. И не става дума само за музика – колко писатели и поети имаме на световния пазар? Колко родни художници продават картините си за милион? Колко Преслави, Анелии и Ивани са чули на Уембли? Колко блокбастъра направиха бг кинаджиите? Николко. Zilch.

Кризата е повсеместна и не-само-финансова. Кризата е творческа и вечна. Тя е в незнаенето как се става гений, как се живее като велик, как се прави изкуство за историята, поколенията и за пред света...

Но има и добра новина – откакто сме европейски граждани можем без много усилия и средства да се докосваме до звездите. А и те започнаха сами да идват при нас. Можем да вкусим звездната капка пот, да се надяваме, че на някой роден талант ще му „светне” чипа и поне ще се пробва. А знаете ли какво е пробата? Сещате се за песничката от „Вики, Кристина, Барселона”, която в момента звучи по нашата телевизия като фон на реклама на колбаси. Тази песен е на испански ( това, че някой не е англоезичен също не е достатъчен аргумент, че не може да стане световен). Та, групата, която изпълнява песента, инвестира в това да направи 100 демо записа и да ги разпрати на продуценти, режисьори и изпълнители по целия свят. Един от дисковете стига до Уди Алън. Той харесва парчето и го прави толкова популярно, че и без да сте гледали филма му, си го припявате...

За финал
Звездите може и по шегите да ги познаете. Представете си, че Веско Маринов отива да пее в Италия пред многохилядна публика. И както е редно – трябва да каже нещо на италиански. И започват да валят клишетата за публиката, музиката и любовта... А Роби Уилямс каза: „Искам да кажа нещо на италиански. Помолих някой да ми го напише, не знам какво означава, но сега ще го прочета: Lo ho un grosso pene”.  В превод от италиански: “Имам голям пенис.” Край на цитата.

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.