Вместо сбогом

Между 1997 и 2013 година има повече разлики, отколкото прилики. През 1997 беше студено и нямаше хляб.

Аз бях репортер в едно радио и веднъж присъствах на пресконференция, на която един кмет на югозападен град каза, че нямало хляб, защото враговете на правителството някак изхвърляли брашното в Струма...

През 2013 хляб има. Той струва лев и нещо и за пенсионер с регулярна пенсия около 250 лева, ако не се разпростира много-много, би било лесно да си купува по един хляб всеки ден... И по едно кисело мляко на 2 дни, както и да яде месо 1 път месечно...
През 1997 беше студено.
Сега, през 2013 е горещо.
През 1997 в София бяха докарани полицаи от Монтана, за да бият, без да им пука, непокорните софиянци.
През 2013 полицаите си бяха местни и огромната част от тях положиха усилия, за да не се лее кръв. С променлив успех, разбира се.
Каква е приликата – приликата, уважаеми, е само една – единствените 2 пъти, когато парламентът е изглеждал ужасно работно място, са били именно януари 1997 и юни и юли 2013.
Само тогава!

През останалото време тази институция е най-желаното работно място за всички!
Хора са готови на всичко, дават мило и драго да попаднат в парламента. Да влязат в някоя комисия, да боднат някое депутатско кюфте в парламента, да влязат в някоя далаверка. Да имат служебен шофьор, апартамент на разположение, представителни пари, самолетни билети, бази на морето...
Е, добро утро!

Как се почувствахте снощи, скъпи ми депутати? Как се почувствахте насред народната любов, взела в ръка домати, яйца, камъни...
Кофти, нали? Още не можете да си обясните защо народът не ви обича, па вие сте ебати и пича.
През 1997 година, по същия начин, по който и снощи, депутатите бяха изведени в потайни доби от сградата на парламента под дъжд от хвърлени предмети и извираща от сърцето народна любов.
Снощи всичко се повтори.

У нас историята се повтаря! Ама се повтаря, не защото се е случило нещо хубаво.
Повтаря се, защото нашето битие, програмирано в мазето на ДС е направено като развален грамофон – върти едно и също и разчита, че ние, така и така сме се примирили.
Дали снощи преживяхме своята нова 1997 година?
А дали срещата с Вивиан Рединг няколко часа преди това беше реципрочна на оная среща на дисиденти с Франсоа Митеран, малко преди 10 ноември 1989 година?
Не знам. Знам само, че тогавашните дисиденти се оказаха ДСденти...
Сега дисиденти няма. Има хора, които биха могли да се нарекат неодисиденти, обаче не е същото, защото качествените ченгета от ДС вече са в пенсионна възраст, пък и формално комунизъм няма.
Тоест има, но той е в битието на народните ни избранници, които, както знаем, си взимат, как беше - всекиму според потребностите...
Какво да се прави, когато потребностите им са големи.
Големи хора – големи потребности.

На 41-вия ден от протеста повечето от народните ви избранници ще ги мъчи лека сънливост.
Сигурно снощи е бил първият момент, в който са намразили емблематичния бюфет в парламента.
А пък и да ядеш кюфтета по 50 стотинки, докато отвън те очакват хора с не особено лицеприятни желания – ще ти приседне.

Питате ме какво се случи снощи ли?
Снощи се случи онова, което вече се е случвало неведнъж...
Видяхме огромната пропаст, която съществува между властта и хората.
Видяхме един министър да обяснява с каменно лице, че не му пука за протеста. И че правителството ще продължава да си бачка, без да го е еня за хората.
Видяхме един опозиционен лидер, който съсипа малкия и средния бизнес и харчеше 80 процента от държавния бюджет за подслушване, да надига глава и да се прави на много готин. Видяхме Кутев, който започна да забранява на БНТ да излъчват това, което се случва пред парламента. Видяхме, че тия хора вече са станали толкова неадекватни, че нищо, ама наистина нищо не може да ги промени.

През 1997 година се намери един истински мъж, в лицето на Николай Добрев, който върна мандата за съставяне на правителство. Опасявам се, че времето на истинските мъже в политиката отмина.
Още по-силно се опасявам обаче, скъпи мои депутати, че и вашето време си отива.
Чувате ли...
Нещо тиктака...
Това са последните ви дни в играта. Играта има нужда от нови правила и нови играчи.
Вие не сте част от играта!
И не искам да съм на ваше място!
Жал ме е за огромното ви его!
А сега – сбогом! Аз ви го казах още през 1989 година, но при вас всички реакции са закъснeли...
Но по-добре късно, отколкото никога!
Нали така?